Ан Райс - Полунощ 2

- Вещица? Нима каза вещица? - попита Роуан.

- Всички те бяха вещици, всички, не разбираш ли? - Очите на Карлота трескаво оглеждаха лицето на Роуан. - Майка ти, нейната майка, а преди това и баба и?, и Жулиен, злият, презрян Жулиен, бащата на Кортланд, който пък е твоят баща. И аз щях да съм една от тях, ако не се бях разбунтувала. Да, скъпа моя, кръвосмешение. Това е най-малкият от техните грехове и все пак най-грандиозният им план. Кръвосмешения, за да се продължи рода, като се удвоят силите, като се пречисти кръвта, за да се ражда по една могъща и ужасна вещица във всяко поколение. Започнало много отдавна, още в стара Европа. Нека англичанинът да ти разкаже за това. Англичанинът, който дойде с теб в църквата и ти държеше ръката. Нека той ти каже имената на жените, чиито кукли лежат в този кашон. Той знае. Ще ти пробута неговата черна магия, неговата генеалогия.

- Искам да се махна от тази стая - прошепна Роуан. Обърна се и лампата хвърли светлината си върху стълбищната площадка.

- Знаеш, че е истина - каза старицата зад нея. - Винаги си знаела, че дълбоко в теб дреме зло.

- Не ми харесва изборът ти на думи. Говориш за потенциал за зло.

- Но ти можеш да приключиш всичко това! Това може да стане голямото ти предназначение - да направиш като мен и да се обърнеш срещу му. Обърни се срещу всички тях!

Карлота мина покрай Роуан, крайчецът на роклята и? бръсна глезена и?, бастунът и? тропаше леко. Излезе на площадката и помаха на Роуан да я последва.

Влязоха през другата врата на третия етаж и веднага ги блъсна отвратителна смрад. Роуан се отдръпна, не можеше да си поеме дъх, но после направи онова, което бе длъжна да стори. Вдиша вонята и я преглътна, защото нямаше друг начин да я понесе.

Като вдигна високо лампата, видя, че се намират в тесен склад. Беше пълен с буркани и бутилки, наредени по импровизирани рафтове. Всички бяха пълни с някаква черна мътна течност, в която плаваха гниещи и разложени неща. Смрадта на спирт и други химикали се примесваше със силната воня на разлагаща се плът. Мисълта, че някой от тези буркани може да се счупи и ужасната воня от него да избухне с пълна сила, беше непоносима.

- Бяха на Маргьорит - каза старицата. - Тя е майка на Жулиен и Катерин, моята баба. Не очаквам да запомниш тези имена. Можеш да ги откриеш в книгите в другата стая и в старите записи долу в библиотеката. Но запомни какво ще ти кажа - Маргьорит напълни тези буркани с ужаси. Ще видиш с очите си, когато излееш съдържанието им. И не забравяй, направи го сама, ако не искаш неприятности. Да, в тях има големи гадости… а тя, тя беше лечителка! - Карлота почти изплю последната дума с отвращение. - Притежаваше същата сила като теб. Можеше да положи ръце върху болен и да накара раните да се затворят или да стопи тумор. Но какво направи тя с тази дарба… Приближи лампата.

- Не искам да гледам тези неща.

- О? Нали уж беше лекар? Не си ли правила дисекции на мъртви на всякаква възраст? Режеш и живи, нали така?

- Аз съм хирург. Оперирам, за да спася или удължа живот. Не искам да гледам тези…

Но докато говореше, тя се взираше в бурканите, в най-големия от тях, чиято течност бе достатъчно бистра, за да се види, че вътре плува нещо меко и кръгло. Не, не можеше да го погледне на светлината. Приличаше на човешка глава. Отдръпна се като опарена.

- Е, какво видя?

- Защо ми причиняваш това? - прошепна Роуан, втренчена в буркана, в тъмните изгнили очи, които плуваха из течността, в развятата коса. Извърна се и погледна старицата. - Днес бях на погребението на майка си. Какво искаш от мен?

- Казах ти вече.

- Не, ти ме наказваш, задето се върнах, наказваш ме, защото исках да знам, защото наруших твоите планове.

Не се ли появи усмивка на лицето и??

- Нима не разбираш, че сега съм съвсем сама? Искам да познавам роднините си. Не можеш да ме принудиш да се подчиня на волята ти.

Тишина. Беше ужасно задушно. Роуан не знаеше колко още ще издържи.

- Това ли стори на майка ми? - попита тя, в гласа и? се усещаше изгарящ гняв. - Подчини я на волята си?

Пристъпи назад, сякаш гневът и? я караше да се отдръпне от старицата. Ръката и? стисна още по-силно лампата, която вече бе гореща от догарящия фитил, почти непоносимо гореща.

- Тук ми става лошо.

- Мило дете - каза жената, - в този буркан ти видя човешка глава. Да, ще я погледнеш по-отблизо, когато му дойде времето. Както и останалото в тази стая.

- Но те са разложени. Толкова са стари, че не биха могли да служат за нищо, ако въобще могат да послужат за каквото и да било. Искам да се махна оттук.