Ан Райс - Полунощ 2

И все пак тя продължаваше да се взира в буркана, вцепенена от ужас. Вдигна лявата си ръка към устата, сякаш искаше някак да я защити, и се втренчи в мътната течност, в която видя дупката на уста с вече изгнили устни. Белите зъби блеснаха в тъмното. Видя блещукащата пихтия на очите. Не, не гледай това. Но какво имаше в буркана до него? Нещо в течността се движеше, червеи. Печатът беше счупен.

Обърна се и излезе от стаята. Облегна се на стената и затвори очи. Лампата изгаряше ръката и?. Сърцето и? бумтеше в ушите. Всеки миг щеше да припадне. Щеше да повърне на площадката на тези отвратителни стълби, пред очите на тази извратена зла старица. Смътно чу, че Карлота минава покрай нея. Чу я как слиза по стълбите, стъпало по стъпало, по-бавно отпреди.

- Ела долу, Роуан Мейфеър - каза Карлота. - Изгаси лампата, но преди това запали свещта и я вземи със себе си.

Роуан бавно се изправи. Прекара лявата си ръка през косата и като потисна още един пристъп на гадене, тръгна бавно към спалнята. Остави лампата на малката масичка до вратата, откъдето я беше взела. Точно навреме, защото усещаше, че вече не може да издържа на горещината. Допря дясната си ръка към устните, за да облекчи паренето, после бавно вдигна свещта и я натика в отвора на стъкления капак - знаеше, че е твърде горещ, за да може да го свали. Свещта се запали, по фитила на лампата закапа восък. Роуан изгаси пламъка на лампата и постоя неподвижна за миг. Очите и? отново се спряха на навитата черга и на мъжките обувки захвърлени пред нея.

Не, не бяха захвърлени, каза си, и тръгна бавно към тях. Протегна левия си крак и докосна с него една от обувките. Ритна я леко и установи, че всъщност се крепи на нещо. Тогава видя сияещата в тъмното бяла кост на човешки крак да се подава изпод крачола на панталон от увитата на руло черга.

Втренчи се като парализирана в ужасното си откритие. Мина до другия край на чергата и видя нещо, което не бе забелязала досега. Тъмнокестенява коса. В чергата имаше увит човек. Беше мъртъв, от много време. Ето, на пода имаше тъмно петно, точно до долния край на чергата. Там беше изтекла гнилата плът, а после беше изсъхнала. По петното бяха залепнали хлебарки, и то много отдавна.

Роуан, обещай ми, че никога няма да се върнеш там, обещай ми.

Някъде далече отдолу се чу слабо гласът на старата жена:

- Ела долу, Роуан Мейфеър.

Роуан Мейфеър, Роуан Мейфеър, Роуан Мейфеър…

Тя излезе бавно от стаята, но преди това се обърна още веднъж към мъртвеца, към тънката бяла кост, която се подаваше от чергата. После затвори вратата и тръгна съвсем бавно по стълбите.

Старицата стоеше пред отворения асансьор и я гледаше, озарена от грозната златиста светлина на крушката в кабината.

- Знаеш какво видях, нали? - рече Роуан и протегна ръка да се облегне на колоната на стълбището. Малкото пламъче на свещта заигра и хвърли бледи полупрозрачни сенки по тавана.

- Открила си мъртвец, увит в чергата.

- Какво, за бога, става в тази къща! - изпъшка Роуан. - Всички ли сте луди?

Колко студена и овладяна изглеждаше старицата, някак напълно чужда. Тя посочи към отворения асансьор.

- Ела с мен - каза тя. - Тук вече няма какво да се види, нито пък какво да се каже…

- О, не, има много за казване - отвърна Роуан. - Ти разказа ли на майка ми всичко това? Показа ли и? тези ужасни буркани и кукли?

- Не аз я подлудих, ако това имаш предвид.

- Мисля, че всеки израснал в тази къща, ще полудее.

- И аз така мисля. Затова те изпратих надалече. Сега ела.

- Кажи ми какво стана с майка ми.

Тя пристъпи след Карлота в прашната малка кабинка и затвори гневно вратата и решетката. Докато се спускаха, се обърна и се втренчи в профила на старицата. Стара, да, много стара. Кожата и? бе жълта като пергамент, вратът и? беше съвсем тънък и крехък, вените изпъкваха. Да, беше съвсем крехка.

- Какво стана с майка ми? - повтори Роуан и се втренчи в пода, не смееше да погледне Карлота. - Не ми казвай как той я е докосвал в съня и?, кажи ми какво се случи, какво се случи наистина!

Асансьорът спря с поклащане. Карлота отвори решетката, бутна вратата и тръгна по коридора.

Роуан затвори след нея и светлината от самотната крушка отмря, сякаш никога не бе съществувала. Беше тъмно и хладно, от отворената предна врата ухаеше на дъжд. Нощта блещукаше, огласяна от песента на щурците.

- Кажи какво стана - повтори Роуан, по-тихо и по-горчиво.

Тръгнаха през дългия преден салон, старицата водеше. Подпираше се на бастуна си, леко наклонена наляво. Роуан вървеше търпеливо след нея.