Ан Райс - Полунощ 2

- Нима всичко е записано тук?

- Всичко, даже и повече. Но аз никога не съм чела тези книги и няма да ги прочета. Достатъчно ми беше да чета мислите му, докато седеше в библиотеката долу, топеше писалката в мастилото и се смееше под нос, отдавайки се на фантазиите си. Това продължи с десетилетия. О, толкова дълго чаках този момент.

- А защо тези книги са още тук? Защо не си ги изгорила?

- Защото знаех, че ако някога дойдеш, ще искаш да видиш това с очите си. Няма по-силна книга от изгорената книга! Не… Сама трябва да прочетеш всичко, защото всяка негова дума го осъжда и проклина. - Тя замълча, после прошепна: - Прочети го и реши сама. Анта не можа да направи избор. Деидре също. Но ти можеш. Ти си силна, умна и мъдра въпреки младостта си. Да, виждам това в теб.

Тя положи двете си ръце на извивката на бастуна и се загледа настрани, извила очи, замислена. Шапката от бяла коса като че притискаше малкото и? лице.

- Аз избрах - каза тя тихо, почти тъжно. - Отидох на църква, след като Жулиен ме докосна, след като ми изпя своите песни и ми каза лъжите си. Той наистина мислеше, че чарът му може да ме победи. Отидох в параклиса «Богородица на безкрайната благодат», коленичих и започнах да се моля. И тогава в мен се вля най-силната вяра. Няма значение дали Господ в небето е католически, протестантски или пък индуистки. Беше нещо по-дълбоко, по-старо и помощно от това - беше като ядрото на доброто, поддържащо живота, отхвърлящо разрушението, перверзните, насилието над ближния. Онова, което утвърждава човешкото, естеството на този свят. - Вдигна очи към Роуан. - И казах: «Господи, застани до мен. Света Майко, застани до мен. Дайте ми сила да се боря с тях, да ги победя, да надделея».

Тя отново извъртя очи, като че се взря назад в миналото. Погледът и? дълго блужда по пристегнатата от ръждясалата верига черга.

- Още тогава знаех какво ме чака. След години се научих на онова, което ми беше необходимо. Научих същите заклинания, същите тайни, които използваха и те. Научих се да призовавам същите нисши духове, които командваха и те. Научих се да се боря с него въпреки огромната му сила, с подкрепата на духове, които след това можех да отпратя отново само с щракане на пръсти. С две думи, борех се срещу него с неговите оръжия.

Изглеждаше мрачна, някак далечна, като че очакваше реакцията на Роуан, но същевременно не се интересуваше от нея.

- Казах на Жулиен, че няма да родя дете от него. Че няма смисъл вече да ме прелъстява с фантазиите си. Че няма смисъл да играе игрички, да се превръща в млад мъж, за да попадна в прегръдките му, защото аз щях да знам, че това всъщност е неговата старческа плът. «Нима мислиш, че ще легна с теб, дори да си най-красивият мъж на света? Ти или твоят дяволски познайник? Нима мислиш, че съм подвластна на подобна суета и похот?» Ето това му казах. Обещах му, че ако ме докосне отново, ще използвам силата си, за да го отблъсна. Нямах нужда от смъртен помощник. И тогава видях страх в очите му, голям страх. Тогава още не се бях научила как да изпълня подобна заплаха. Но той се страхуваше от силата в мен, защото я виждаше, макар че самата аз още не бях съвсем наясно с нея. Може и да е било просто страх от човек, когото не е в състояние да прелъсти, да обърка, да заблуди. - Тя се усмихна, тънките и? устни разкриха два реда равни изкуствени зъби. - А това беше нещо ужасно за човек, който живее единствено чрез прелъстяването.

Тя замлъкна, вероятно потъна в спомена.

Роуан си пое дълбоко дъх, не обръщаше внимание на потта, която се стичаше по лицето и?, и на топлината от лампата. Чувстваше единствено нещастие, нещастие и загуба, и усещането за дълги самотни години. Празни години, години на ужасяваща рутина, на горчивина и сляпа вяра, вяра, че може да убие…

- Да, да убия - въздъхна жената. - Правила съм го. За да защитя живите от онзи, който не беше жив и щеше да ги обсеби.

- Но защо ние? - настоя Роуан. - Защо ние сме играчките на този дух, защо точно ние от всички хора по света? Не сме единствените, които можем да виждаме призраци.

Старицата въздъхна тежко.

- Говорила ли си някога с него? - попита Роуан. - Каза, че е дошъл при теб, когато си била дете, че е говорил в ухото ти, без друг да го чуе. Питала ли си го кой е и какво всъщност иска?

- Нима смяташ, че щеше да ми каже истината? Помни ми думите, той никога не говори истината. А ако започнеш да го питаш, само ще подхранваш силата му. Само ще налееш масло в неговия пламък.

Карлота внезапно пристъпи към нея.

- Той ще измъкне от собственото ти съзнание отговора, който най-добре ще те устрои, който ще те очарова. Ще изтъче цяла мрежа от заблуди, и то така плътна, че вече няма да можеш да виждаш света през нея. Той иска твоята сила и ще ти каже всичко, за да я получи. Прекъсни веригата, дете! Ти си по-силна от всички тях! Прекъсни веригата и го върни отново в ада, защото той няма къде другаде да иде по белия свят, за да открие сила като твоята. Не разбираш ли? Той я е създал. Той е принуждавал брат да легне със сестра си, чичо с племенницата си, син с майка си, да, и това също, и то само за да създаде още по-силна вещица. Е, понякога не е успявал. Но в следващото поколение все пак е постигал целите си. Анта и Деидре са малка цена за него, ако това ще му донесе Роуан!