Ан Райс - Полунощ 2

- Ели ли ти каза?

- О, тя ми каза доста неща, само дето ми спести факта, че е болна и умира.

- Когато умират, хората се страхуват - каза Роуан. - Тогава са сам-сами. Никой не може да умре вместо тях.

Старицата сведе очи. Остана неподвижна за момент, после отново посегна към меката издутина на кутията, стисна я и я отвори. Обърна я леко към светлината на свещите. В нея лежеше смарагд в златен обков и със златна верижка. Най-големият камък, който Роуан беше виждала.

- Често сънувам смъртта - каза Карлота, докато се взираше в камъка. - Моля се за нея. - Вдигна бавно поглед към Роуан, очите и? отново се бяха разширили, меката фина кожа на челото и? се сбръчка силно над сивите вежди. Като че душата и? се давеше в тъга, която за момент бе забравила да скрие зад злобата и сарказма. Сега просто се взираше в Роуан.

- Ела - каза тя и се надигна от стола, - нека ти покажа. Мисля, че вече няма много време.

- Защо говориш така! - прошепна тревожно Роуан. Някаква промяна в поведението на старицата я беше ужасила. - Защо ме гледаш така?

Но Карлота само се усмихна.

- Ела. Вземи и свещ, ако искаш. Някои от лампите още работят, но други са изгорели, или пък жиците вече са прекъснати. Последвай ме.

Стана от стола и внимателно откачи дървения си бастун от облегалката. Тръгна с учудващо стабилна походка през стаята и мина покрай Роуан, която стоеше като закована и я гледаше, като в същото време пазеше мигащото пламъче на свещта с лявата си длан.

Малката светлинка заигра по стената, когато тръгнаха надолу по коридора. Блесна за миг по гладката повърхност на някакъв стар портрет на мъж, който като че внезапно оживя и се втренчи в Роуан. Тя се закова на място и извърна глава, за да се увери, че е било просто илюзия.

- Какво има? - попита Карлота.

- Нищо, просто ми се стори… - Гледаше майсторски нарисувания портрет на усмихващ се черноок мъж, който със сигурност вече не бе сред живите, покрит със слоевете крехък и напукан лак.

- Какво има?

- Няма значение - отвърна Роуан и продължи, като пазеше пламъчето. - Просто на тази светлина ми се стори, че той помръдна.

Карлота се обърна и се загледа в портрета, Роуан стоеше до нея.

- Ще видиш много странни неща в тази къща. Ще минаваш през празни стаи, но все ще се връщаш, защото ще ти се струва, че си видяла някой да се движи или да се взира в теб.

Роуан се вгледа в лицето и?. Сега то не изглеждаше нито дяволито, нито злобно, само умислено и самотно.

- Не се ли страхуваш от тъмното? - попита Карлота.

- Не.

- Можеш да виждаш добре на тъмно.

- Да, по-добре от повечето хора.

Карлота се обърна, стигна до високата врата в подножието на стълбите и натисна бутона. Асансьорът започна да се спуска с приглушено тракане и спря с тежко поклащане. Старицата завъртя дръжката и отвори вратата, зад която се разкри решетка от месинг, която тя сгъна с усилие.

Пристъпиха на износения килим в кабина, чиито стени бяха покрити с тъмна дамаска, а от металния таван мътно светеше крушка.

- Затвори вратите - каза Карлота и Роуан се подчини, хвана дръжката и дръпна решетката.

- Пък и няма да ти е излишно да се научиш да използваш онова, което вече ти принадлежи - добави тя. От дрехите и? се носеше лек дъх на парфюм, нещо сладникаво, като «Шанел», смесено с аромата на пудра. Тя натисна малък черен гумен бутон вдясно и за изненада на Роуан асансьорът започна да се издига доста бързо.

Коридорът на втория етаж тънеше дори в още по-плътен мрак от този долу. Беше и по-топло. Нямаше нито една отворена врата или прозорец, през които да влезе светлина от улицата, сиянието на свещта се пръсна вяло по многобройните бели врати и по още някакво издигащо се нагоре стълбище.

- Влез в тази стая - каза старицата, отвори някаква врата вляво и поведе Роуан, докато бастунът и? тупкаше глухо по дебелия килим с десен на цветя.

Драперии, мрачни и гниещи, както в трапезарията долу, тясно дървено легло с висок балдахин, на което бе резбовано нещо като орел. Същият контур на ключалка се виждаше издълбан на таблата за главата.

- В това легло умря майка ти - каза Карлота.

Роуан погледна към голия матрак и видя огромно тъмно петно, което блестеше странно в полумрака. Насекоми! Миниатюрни черни насекоми се щураха делово по петното. Тя пристъпи напред и те се разбягаха от светлината към четирите ъгъла на матрака. Роуан си пое рязко дъх и изпусна свещта.

Старицата бе потънала в мислите си и сякаш не забелязваше отвратителната гледка.

- Това е ужасно - каза Роуан под нос. - Никой ли не е чистил тази стая!