Ан Райс - Полунощ 2

Тъмният полилей на тавана улавяше сиянието на пламъчетата и ги отразяваше със стотиците си кристални сълзи.

- Работи със свещи - каза старицата. - Но вече съм твърде стара, за да се катеря да ги подменям. Еужения също не може. - И кимна леко към отсрещната страна на масата.

Стресната, Роуан осъзна, че там стои чернокожа жена, същински призрак, с рядка коса, жълти очи и скръстени ръце. Изглеждаше съвсем слаба, въпреки че беше трудно да се каже в тъмното. От дрехите и? се виждаше само някаква лекьосана престилка.

- Вече можеш да си вървиш, скъпа - каза Карлота на жената. - Освен ако моята племенница не желае нещо за пиене. Но ти не желаеш, нали, Роуан?

- Не, благодаря, госпожице Мейфеър.

- Наричай ме Карлота, или Карл, ако предпочиташ. Няма значение. Има хиляди госпожици Мейфеър.

Старата чернокожа жена тръгна да излиза, мина покрай камината, заобиколи масата и се отправи към вратата, която извеждаше към дългия коридор. Карлота гледаше след нея, сякаш искаше да се увери, че са напълно сами, преди да изрече и дума.

Внезапно прозвуча някакъв особен звън, странно познат, но напълно неопределим за Роуан. После се чу затваряне на врата и откъм вътрешността на къщата се понесе някакъв дълбок тътен, подобен на рев на огромен мотор.

- Това е асансьор - прошепна Роуан.

Старицата като че внимателно се вслушваше в този рев. Лицето и? изглеждаше съсухрено и дребно под гъстата корона на косата. Асансьорът спря с глухо изтракване и тя като че остана доволна. Погледна към Роуан, после и? направи жест към единствения стол на дългата страна на масата.

Роуан се приближи и седна на стола с гръб към прозорците, които гледаха към двора. Обърна се така, че да може да вижда Карлота.

Вдигна очи и видя още селски пейзажи по стените. Някаква плантаторска къща с бели колони и ниски хълмове в далечината.

После погледна покрай свещите към старата жена и с облекчение видя, че пламъците вече не се отразяват в очилата и?. Сега се виждаше само спаруженото лице и стъклата, които блестяха на светлината, тъмната рокля с дълги ръкави и слабите ръце, подаващи се от дантелата. Кокалестите пръсти държаха някаква кадифена кутия.

След малко Карлота рязко плъзна кутията към Роуан.

- Това е твое - каза тя. - Смарагдова огърлица. Твоя е, както и тази къща, и земята, на която стоим, и всичко на нея. Освен това, наследяваш и богатство по-голямо от това, което имаш сега около петдесет пъти, вероятно дори стотици пъти. Не мога да знам със сигурност. Но преди да влезеш в негово владение, чуй хубаво какво ще ти кажа.

Замълча и започна да изучава лицето и?. Сега повече отвсякога Роуан бе поразена от начина, по който звучеше гласът на старицата, от цялото и? поведение - те нямаха възраст. Беше почти зловещо, сякаш духът на млад човек обитаваше тази стара обвивка и я оживяваше по съвсем невероятен начин.

- Не - каза жената. - Стара съм. Много стара. Чаках само тя да умре и момента, от който най-много се страхувах - твоето идване тук. Молех се Ели да живее дълго, да те държи настрани дълги години, докато Деидре не изгние в гроба и веригата не се прекъсне, но съдбата ми поднесе още една малка изненада. Ели е мъртва. Ели е мъртва, а аз не знаех нищо за това.

- Тя искаше така - отвърна Роуан.

- Зная - въздъхна старицата. - Зная, че ми казваш истината. И страшното не е, че не съм била известена, а самата и? смърт. Но вече е свършено и нищо не може да бъде предотвратено.

- Тя наистина искаше да ме държи настрани - каза простичко Роуан. - Настоя да подпиша документ, че никога няма да се върна тук, но аз реших да наруша това обещание.

Старицата мълчеше.

- Исках да дойда - каза Роуан. И след това, възможно най-внимателно и умоляващо, попита: - Защо сте искали да ме държите настрани? Колко ужасна може да е тази история?

Карлота седеше тихо и я гледаше; след малко каза:

- Ти си силна жена. Силна си като майка ми.

Роуан не отговори.

- Имаш нейните очи, казаха ли ти го вече? Чудя се дали някой от тях въобще я помни?

- Не зная - отвърна Роуан.

- И какво видя с тези твои очи? - попита старицата. - Видя ли нещо, което да те кара да мислиш, че не бива да си тук?

Роуан се сепна. Първо реши, че не е разбрала въпроса; после за част от секундата осъзна, че го е разбрала, и веднага се сети за призрака, който бе се появил в три часа през нощта. Споменът за това необяснимо се примеси със спомена за съня в самолета, когато някой невидим я докосваше и изнасилваше.

Съвсем объркана, тя видя как по лицето на старицата се разлива усмивка. Не беше нито горчива, нито триумфираща. Изразяваше само примирение. А после лицето и? отново стана гладко, тъжно и замислено. На слабата светлина главата и? за миг заприлича на оголен череп.