Ан Райс - Полунощ 2

- Е, значи е дошъл при теб - каза Карлота и въздъхна тихо. - Вече се е добрал до теб.

- Не зная какво беше. Моля ви да ми го обясните.

Но жената просто я гледаше и чакаше.

- Беше мъж, слаб, елегантен. Дойде в три часа през нощта. Точно когато е починала майка ми. Видях го съвсем ясно, както виждам вас сега, но само за миг.

Жената сведе поглед. Роуан реши, че е затворила очи. После видя лек проблясък под клепачите и?. Карлота скръсти ръце на масата пред себе си.

- Бил е мъжът - каза тя. - Това е мъжът, който докара майка ти до лудост, както и нейната майка. Мъжът, който служеше на моята майка и управляваше всички около нея. Останалите не ти ли казаха за него? Предупредиха ли те?

- Не са ми казвали нищо - отвърна Роуан.

- Това е защото те не знаят. Най-после са разбрали, че не знаят, и са оставили тайните на нас, както трябваше да сторят от самото начало.

- Но какво видях? Защо е дошъл при мен? - Отново се сети за съня в самолета, не разбираше каква може да е връзката с появата на онзи мъж.

- Защото смята, че сега си негова - каза жената. - Негова, за да те обича, да те докосва, да те управлява с обещания за робство.

Роуан не можеше да разбере нищо, лицето и? пламтеше. За да те докосва. Натрапчивата атмосфера на съня отново я завладя.

- Той, разбира се, ще ти каже точно обратното - рече старицата. - Когато шепне в ухото ти, за да не го чуе никой друг, ще ти каже, че е твой роб и че досега е служил на Деидре. Но това не е вярно, скъпа моя, това е ужасна лъжа. Той ще те направи своя робиня и ще те подлуди, ако откажеш да му се подчиниш. Ето това стори с всички тях. - Замълча, набръчканото и? чело се изопна, а очите и? се зареяха по прашната повърхност на масата. - Не можа да го стори с онези, които бяха достатъчно силни, за да го впрегнат и направят свой роб, какъвто твърдеше, че ще бъде, да го използват за собствените си цели… - Гласът и? заглъхна. - За целите на тяхната собствена поквара.

- Моля ви, обяснете ми - повтори Роуан.

- Той те е докоснал, нали?

- Не зная.

- О, знаеш. Бузите ти поруменяха, Роуан Мейфеър. Нека те попитам, момичето ми, мое независимо младо момиче, което е имало толкова много мъже, беше ли той добър колкото смъртен мъж? Помисли, преди да отговориш. Той ще ти каже, че никой смъртен не може да ти достави такова удоволствие. Но истина ли е? Защото това удоволствие има ужасно висока цена.

- Мислех, че е просто сън.

- Но ти си го видяла.

- Беше предната нощ. Случи се в съня ми. Това е различно.

- Той я докосваше до самия край - каза жената. - Без значение колко лекарства и? даваха. Без значение колко глупаво се взираше тя с празния си поглед, колко безжизнено тътреше крака. Когато си лягаше нощем, той идваше при нея и я докосваше, а тя се извиваше като същинска курва в леглото… - Замълча и на устните и? отново заигра усмивка. - Това ядосва ли те? Яд ли те е, че говоря така? Нима си мислиш, че е било много красива гледка?

- Мисля, че е била болна, че не е била на себе си и че това е съвсем човешко.

- Не, скъпа моя, в техните сношения никога не е имало нещо човешко.

- Нима искате да повярвам, че онзи призрак е докосвал майка ми. И че аз съм го получила някак по наследство.

- Да, и ако обичаш, обуздай гнева си. Твоят гняв е опасен.

Роуан направо замръзна. Заля я вълна от страх и объркване.

- Вие четете мислите ми още от началото на разговора.

- Да, доколкото мога. А ми се ще да можех по-добре. Майка ти не беше единствената с психични сили в тази къща. Преди три поколения тази огърлица беше предназначена за мен. Видях го още когато бях на три, така ясно и осезаемо, че той пъхна топлата си ръка в моята, дори ме вдигна във въздуха. Да, вдигна ме. Но аз го отблъснах. Обърнах му гръб. Казах му: «Върни се в ада, откъдето си дошъл», и използвах всичката си сила, за да се боря с него.

- Значи тази огърлица сега се пада на мен, защото аз го виждам?

- Пада се на теб, защото ти си единственото момиче и няма друг избор. Тя ще стане твоя, без значение какви сили притежаваш. Но това не е важно, защото ти имаш огромна мощ. - Замълча и отново започна да оглежда Роуан. Лицето и? беше неразгадаемо, по него не личеше никаква преценка. - Да, неясна сила, непоследователна и вероятно неконтролируема - но много голяма.

- Не я надценявайте - каза тихо Роуан. - Аз никога не го правя.

- Преди много време Ели ми разказа всичко. Каза ми, че можеш да караш цветята да залиняват. Каза, че можеш да накараш водата да заври. «Тя е по-силна вещица дори от Анта и Деидре.» Да, това бяха думите и?, плачеше, молеше ме за съвет какво да предприеме! «Дръж я настрани, казах и? аз. Погрижи се никога да не се върне у дома, никога да не узнае! Погрижи се никога да не се научи да използва силата си.»