Ан Райс - Полунощ 2

Роуан въздъхна. Преглътна тъпата болка от споменаването на Ели. Ели, която бе разговаряла с тези хора за нея. Тя - там сама, а всички те - тук. Дори тази отвратителна старица е била тук.

- Да, отново чувствам гнева ти, гняв против мен, гняв заради онова, което си мислиш, че съм причинила на майка ти!

- Не искам да ти се ядосвам - каза тихо Роуан. - Искам само да разбера за какво става дума. Искам да разбера защо бях отведена надалече…

Старата жена не продума. Пръстите и? покръжиха над кутийката с огърлицата, после кацнаха на нея и замръзнаха неподвижно. Толкова много приличаха на отпуснатите ръце на Деидре в ковчега.

Роуан извърна поглед. Загледа се в отсрещната стена, към нарисуваното небе над камината.

- Нима това не ти носи никакво утешение? Нима през всичките тези години не си се чудила дали няма поне още някой на този свят, който може да чете мисли, който усеща кога някой ще умре? Още някой, който може да отблъсне човек само с гнева си? Виж тези свещи. Можеш да ги изгасиш и да ги запалиш отново. Направи го.

Но Роуан не направи нищо. Взираше се в малките пламъчета и усещаше как трепери. Само ако знаеше, само ако знаеше какво мога да ти сторя сега…

- Но аз знам. Усещам силата ти, защото и аз съм силна, по-силна съм от Анта и Деидре. Затова успях да го задържа в плен в тази къща, така му попречих да ме нарани. Така успях да го държа цели трийсет години далече от детето на Деидре. Накарай свещите да угаснат. Запали ги отново. Искам да видя как го правиш.

- Не, няма. И искам да спреш да си играеш с мен. Кажи ми каквото имаш да ми казваш, но спри с игричките. Спри да ме тормозиш. Нищо не съм ти направила. Кажи ми кой е той и защо си ме отделила от майка ми.

- Вече ти казах. Откъснах те от нея, за да те спася от него и от тази смарагдова огърлица, от това наследство от проклятия и богатство, натрупано чрез неговата намеса и сила. - Тя отново огледа Роуан, после продължи, а гласът и? ставаше по-дълбок, но някак не толкова отчетлив. - Откъснах те от нея, за да прекърша волята и?, за да я откъсна от патерицата, на която можеше да се опира, от ухото, в което можеше да излее измъчената си душа, от приятелката, която щеше да обгърне и измъчи със своята слабост и нещастие.

Вкаменена от гняв, Роуан не можеше да отговори нищо. Пред очите и? се появи чернокосата жена в ковчега. А после и гробището «Лафайет», само че сега под нощното небе. Притихнало и изоставено.

- За тези трийсет години ти си израснала силна и нормална, далече от тази къща, от тази история на злото. И ето, станала си лекар, какъвто повечето от колегите ти никога не са виждали, и когато си вършила зло, си се отдръпвала в истинско разкаяние, в срам, който те е карал да правиш още по-големи жертви за околните.

- Откъде знаеш това?

- Виждам го. Не съвсем ясно, но го виждам. Виждам злото, въпреки че не мога да видя самите действия, защото са покрити със слоеве вина, срам и отвращение.

- Какво искаш от мен? Признание? Сама каза, че съм обърнала гръб на злото, което съм сторила. Търся нещо друго, опитвам се да постигна нещо голямо, нещо, изискващо много усилия.

- Тогава не убивай - прошепна жената.

Вълна от свирепа болка премина през Роуан. Тя се вгледа съсредоточено в очите на старицата. Те ставаха все по-големи, присмиваха и? се. Объркана, Роуан разбра, че Карлота просто я измъчва, и се почувства беззащитна. Тази старица бе прошепнала нещо, което бе събудило в съзнанието и? точно образа, който Карлота търсеше.

Ти си убила. Отнела си живот от гняв и ярост. Направила си го съзнателно. Ето колко си силна.

Роуан потъна още по-дълбоко в себе си, взираше се в плоските кръгли очила, които улавяха светлината, а после я губеха; в тъмните очи, които едва се различаваха зад тях.

- Е, научих ли те на нещо? - попита старицата.

- Играеш си с търпението ми - отвърна Роуан. - Нека ти припомня, че не съм ти направила нищо лошо. Не дойдох тук, за да настоявам за отговори. Нито те обвинявам в нещо. Не искам нито тази огърлица, нито къщата, нито нищо. Дойдох да видя майка си и дойдох тук, защото ти ме покани. За да те изслушам. Но няма да позволя да си играеш повече с мен. Дори и за всички тайни в този ад. Не се страхувам от твоя призрак, дори и оная му работа да е като на архангел.

Старицата се взря в нея за миг, после вдигна вежди и се засмя - кратък, внезапен смях, в който се чу изненадващо женска нотка.

- Добре казано, скъпа моя. Преди седемдесет и пет години майка ми твърдеше, че той можел да накара гръцките богове да се разреват от завист, толкова бил красив, когато влизал в спалнята и?. - Отпусна се в стола си, сви устни и отново се усмихна. - Но той така и не успя да я откъсне от любимите и? смъртни мъже. Тя имаше точно твоя вкус за мъжете.