Рей Бредбъри - Много след полунощ

Полицейската линейка стигна до високия бряг в неподходящ час. Всъщност за линейка, където и да иде, няма добър час; този обаче бе особено неподходящ, тъй като бе много след полунощ и никой не си представяше, че денят може да настъпи отново — това казваше морето, нахвърлящо се върху тъмния бряг долу, потвърждаваше го студеният солен вятър от Тихия океан, а увилата небето и скрила звездите мъгла нанасяше своя окончателен, недоловим, но въпреки това парализиращ удар. Стихиите казваха, че са тук завинаги, човекът едва се забелязваше и скоро щеше да изчезне. При тези обстоятелства на хората, събрали се над пропастта с всички свои машини, фарове и фенери, бе трудно да усетят реалността на момента, тъй като бяха уловени между залеза, за който бяха забравили всички, и изгрева, който никой не можеше да си представи.

Малката тежест, която висеше от дървото и се въртеше на студения солен вятър, в никакъв случай не намаляваше това чувство.

Въпросната малка тежест бе момиче на не повече от деветнадесет, със светлозелена полупрозрачна рокля, палто и обувки, изгубени някъде в студената нощ. Беше дошла на скалите с въже, бе намерила дърво с клон, надвесващ се над пропастта, бе завързала въжето за него, бе направила примка и се бе оставила на вятъра, който сега люлееше тялото й. Въжето сухо скърцаше. Полицията и линейката свалиха момичето от празното пространство и го положиха на земята.

Около полунощ бяха получили телефонно обаждане за това какво им предстои да открият на скалистия бряг. Който и да бе обадилият се, бе затворил бързо и не позвъни отново; и ето че минаха няколко часа, бе направено всичко, което можеше да се направи, полицията завърши работата си и си замина. Остана само линейката и екипът й, който трябваше да качи безмълвния си товар и да го откара в моргата.

Тримата край покритото тяло бяха Карлсън, който се занимаваше с подобни неща вече трийсет години, Морено, работещ в Бърза помощ от десет, и Латинг, който бе постъпил само преди няколко седмици. Сега новакът стоеше на края на пропастта с въжето в ръце и гледаше като хипнотизиран опустелия клон. Карлсън се приближи зад гърба му. Латинг чу стъпките му.

— Ама че място, ама че ужасно място за умиране — каза той.

— Всяко място е ужасно, ако си решил да свършиш на него — отвърна Карлсън. — Хайде, хлапе.

Латинг не помръдна. Протегна ръка да докосне дървото. Карлсън изсумтя и поклати глава.

— Давай. Опитай се да запомниш всичко.

— Има ли причина да не успея? — Латинг рязко се обърна и погледна безучастното сиво лице на по-възрастния мъж. — Нещо против ли имаш?

— Нищо против. И аз минах през същото. Но след време научаваш, че е най-добре да не забелязваш. Ядеш по-добре. Спиш по-добре. След време се научаваш да забравяш.

— Не искам да забравям — каза Латинг. — Господи, тя е умряла тук само преди няколко часа. Тя заслужава…

— Заслужавала е , хлапе. Минало време, не сегашно. Заслужавала е нещо по-добро, но не го е получила. Сега заслужава добро погребение. Само това можем да направим за нея. Късно е и е студено. Можеш да ни разкажеш всичко по пътя.

— Тук би могла да е дъщеря ти.

— Няма да ме хванеш по този начин, хлапе. Това не е моята дъщеря, това е важното. Не е и твоя, макар че по думите ти човек може да реши друго. Това е деветнайсетгодишно момиче без име, без чанта, без нищо. Жал ми е, че е мъртва. Ето, това помага ли?

— Би могло, ако го кажеш както трябва.

— Съжалявам. Хвани сега другия край на носилката.

Латинг вдигна своя край, но не тръгна, а остана да гледа фигурата под чаршафа.

— Ужасно е да си толкова млад и да решиш просто да сложиш край.

— Понякога и аз се уморявам — каза Карлсън от другия край на носилката.

— Разбира се, но ти… — Латинг млъкна.

— Давай, кажи го. Аз съм стар. Ако човек е на петдесет, на шейсет, хубаво, на кого му пука. А ако е на деветнайсет, всички плачат. Така че няма нужда да идваш на погребението ми, хлапе. И цветя не ми трябват.

— Не исках…

— Никой не иска, но всички го казват. За щастие, аз съм достатъчно дебелокож. Тръгвай.

Тръгнаха с носилката към линейката. Морено отвори вратата по-широко.

— Господи, ама че е лека — каза Латинг. — Съвсем като перце е.

— Това е дивият живот за вас, балами, за вас, хлапета. — Карлсън се качи в линейката и двамата натовариха носилката. — Надушвам уиски. Вие младоците си мислите, че можете да се наливате като колежански футболисти и да запазите теглото си. По дяволите, ако е така, тя не тежи и четирийсет и пет килограма.