Рей Бредбъри: Много след полунощ

Латинг остави въжето на пода на линейката.

— Чудя се откъде ли го е взела?

— Въжето не е като отровата — отвърна Морено. — Всеки може да си купи въже без рецепта. Това ми прилича на въже за скрипец. Може да е била на някой плажен купон, да се е ядосала на гаджето си, да е извадила въжето от колата му и да си е избрала местенце…

Хвърлиха последен поглед към дървото над пропастта, към празния клон и брулените от вятъра листа, след което Карлсън слезе, обиколи линейката и седна отпред при Морено, а Латинг се качи отзад и затвори вратата.

Потеглиха по тъмния склон към брега. Океанът с гръм полагаше, сякаш карта след карта, белите си вълни върху тъмния пясък. Известно време пътуваха мълчаливо и гледаха как отпред като призраци се мятат светлините на фаровете. Накрая Латинг заговори.

— Смятам да си потърся друга работа.

Морено се разсмя.

— Е, хлапе, май не се задържа дълго. Обзалагах се, че няма да издържиш. Но ще ти кажа нещо. Пак ще се върнеш. Няма друга работа като тая. Всички останали са отегчителни. Вярно, от време на време ти прилошава. И с мен се случва. Мисля си — ще напусна. Почти го правя. А после се стягам. И ето ме все още тук.

— Е, значи ти понася — отвърна Латинг. — Но на мен ми беше достатъчно. Вече не съм любопитен. Видях много през последните няколко седмици, но това беше последната капка. Прилошава ми от собственото ми прилошаване. Даже по-лошо — прилошава ми, защото не ви пука.

— На кого не му пука?

— И на двама ви!

Морено изсумтя.

— Ще запалиш ли по една, Карли? — Карлсън запали две цигари и подаде едната на Морено, който дръпна и примигна, продължаваше да кара покрай шумното море. — Това, че не крещим, не викаме и не размахваме юмруци…

— Не искам да размахвам юмруци — прекъсна го Латинг, наведен край покритата фигура отзад. — Просто искам човешка дума, искам да погледнете по друг начин, а не като в месарница. Ако някой ден стана като вас, равнодушен, безразличен, дебелокож и корав…

— Не сме корави — замислено промълви Карлсън, — а сме се аклиматизирали.

— Аклиматизирали, да бе. А кога ще станете безчувствени ?

— Хлапе, не ни обяснявай какви ще станем, без дори да имаш представа какви сме . Боклучав е всеки доктор, който скача заедно с всеки пациент в гроба. Всички са минали през това и никой не се отказва да живее и да се радва на живота. Излез от гроба, хлапе, оттам нищо няма да видиш.

Настъпи продължително мълчание. Накрая Латинг заговори, обръщаше се предимно към самия себе си.

— Колко ли време е била сама над пропастта? Час, два? Сигурно е било шантаво да стоиш там, да гледаш надолу към огньовете и да знаеш, че ще сложиш край на всичко това. Сигурно е била на танци или на плажен купон и е скъсала с приятеля си. Сигурно момчето утре ще се появи в участъка да я разпознае. Не бих искал да съм на неговото място. Как ли ще се почувства…

— Да — отвърна Морено. — На сутринта всичко изглежда по-добре.

— Опитай се да го кажеш на влюбено момиче — каза Латинг.

— А мъжът — обади се Карлсън, докато палеше нова цигара, — просто се напива, казва майната му на всичко, да не е луд да се убива заради жена.

Известно време пътуваха мълчаливо покрай малките крайбрежни къщички. Бе много късно и само тук-там се виждаха единични светлини.

— Може би е била бременна — обади се Латинг.

— Случва се.

— И когато приятелят й е избягал с друга, просто му е взела въжето и се е качила на скалите — каза Латинг. — А сега ми кажете, това любов ли е, или не?

— Това — отвърна Карлсън и присви очи в тъмното — е вид любов. Но не се наемам да кажа какъв точно вид.

— Именно — каза Морено зад волана. — Тук съм с теб, хлапе. Искам да кажа, хубаво е да знаеш, че някой на този свят е способен да обича тъй силно.

Отново се умислиха. Линейката се движеше покрай мълчаливите крайбрежни скали и притихналото вече море. Може би двамата в момента си мислеха за собствените си жени и домове, за спящите си деца и за това как преди много години са идвали на плажа, пиели са бира, натискали са се по скалите, лежали са на одеяла, свирели са на китари, пели са песни и им се е струвало, че животът ще бъде безкраен като океана. А може пък изобщо да не си мислеха за това. Загледан в тиловете на по-възрастните мъже, Латинг се надяваше или може би само смътно се питаше дали помнят първите си целувки, вкуса на сол върху устните. Случвало ли им се е изобщо да тичат по пясъка като разярени бикове, да крещят от радост и да предизвикват вселената да ги укроти?