Рей Бредбъри: След бала

Някъде над сградата, чиято олющена емблема оповестяваше името й — „Бална зала «Майрън»“ — светлините предупредително примигнаха, един наистина миниатюрен оркестър изсвири „Лека нощ, дами“, последва разочаровано мърморене, хор от най-различни разговори, шумолене на тела и влачене на крака, и сенките се затътриха към изхода. Оркестърът млъкна, половината от лампите примигнаха и угаснаха.

Минута по-късно плъзгащата се врата долу се отвори и петимата (или бяха шестима?) музиканти се появиха от нея — носеха внезапно станалите тежки инструменти — и поеха с големи бързи крачки към единствените коли, които се виждаха наоколо, сякаш за да избегнат тълпата говорещи и смеещи се хора, слизащи по главното стълбище. В момента, когато танцьорите (а те бяха именно такива) излязоха навън — отначало десетки, после стотина — шестдесет възрастни жени и почти толкова възрастни мъже — автомобилите на музикантите отдавна бяха набрали скорост и бяха потънали в нощната мъгла, надигаща се от морето.

Тридесетина от празнуващите се подредиха покрай южната страна на улицата в очакване на трамвая, а останалите — много по-шумни и някак си по-радостни — зачакаха отсреща по-големия трамвай, който щеше да ги погълне и запрати към тихоокеанския бряг.

Чакащи, започващи да треперят от винаги хладния нощен въздух на Калифорния (а през деня температурата беше достигнала тридесет градуса), мъжете ругаеха, а дамите във вечерните си рокли на цветя гледаха набитите в асфалта релси, сякаш взирането щеше да им осигури транспорта.

Което, колкото и да бе чудно, стана.

— Ето го, идва! — извикаха дамите.

— Идва, мамка му — казаха мъжете.

И не след дълго, без да поглеждат един към друг дори когато двата огромни вагона, сякаш взети от някой трансконтинентален влак, се появиха сред искри и набиха спирачки, мъжете в подгизналите от пот смокинги започнаха да помагат на дамите да се качат по железните стъпала, без да гледат лицата им.

— Хайде, хоп.

— Така…

— Браво, мойто момиче.

И мъжете се закатериха нагоре като корабокрушенци, успели в последния момент да скочат на борда на спасителния кораб.

С метален звън и изсвирване огромният трансконтинентален влак, пътуващ само до квартал Венеция — на петдесетина километра оттук, — захвърли всичко след себе си и рязко потегли напред към среднощната гибел.

За най-голямо удоволствие на изтощените от не скъпото веселие дами и на мъжете, копнеещи да захвърлят белите си колосани нагръдници и да разхлабят вратовръзките си.

— Горещо е, отворете прозорците!

— Студено е, затворете прозорците!

И тогава, с равна доза арктически студ и екваториална жега, старите деца на съботната нощ се понесоха напред към морето без айсберги, към брега на дивите мечти.

В първия вагон, точно зад кабината, седяха мъж и жена, дълбоко впечатлени от лудешките движения на ватмана, който бясно въртеше ръчката като диригентска палка и безумно гледаше напред, сякаш и най-малкото несъвършенство щеше да доведе до ужасна катастрофа.

С гръм и трясък на стомана върху стомана трамваят ги носеше от Майрън към Нептун.

Известно време двойката седя мълчаливо, загледана в акробатичните изпълнения на ватмана. Възрастната жена попита:

— Имаш ли нещо против да седна до прозореца?

— Не, не, заповядай, тъкмо смятах да ти предложа.

Тя се настани на твърдата дървена седалка и се загледа навън към профучаващите тъмни сгради и дървета, към няколкото мъждукащи звезди и луната, която тази нощ, този месец едва изглеждаше сребърна.

— За какво си мислиш? — попита той.

Сенките преминаха покрай тях, после отново и отново.

— Замислял ли си се някога, кавалере мой — тихо каза тя, загледана в силуета му — поредната сянка, отразяваща се в стъклото — че да седиш в потрошен стар вагон като този и да се носиш като ракета по релсите, е като да си пътешественик? Искам да кажа, пътешественик във времето, потеглил назад.

— Никога. — Той проточи врат, за да я разгледа по-ясно, но главата й беше обърната право към стъклото: екран на телевизор, през който, без да влязат във фокус, се прескачат програма след програма. Сведе поглед към облечените й в бели ръкавици ръце. — Никога не съм помислял за това.

— Е, помисли си — прошепна тя.

— Какво?

— Помисли си — повтори тя, този път по-ясно.

— И още нещо — добави след малко, отново тихо, загледана в бързо прелитащите телевизионни канали на прозореца. — Пътуването не означава само време и място. Чувствам, че има и още нещо.