Рей Бредбъри - „Драконът танцува в полунощ“

Помните ли вицовете за Аарон Столиц? Как го наричаха Вампира, защото беше продуцент на долнопробни филми на ужасите? Помните ли двете му студиа? Онова в сандъка за пиано и другото в боклукчийския контейнер? Аз работех в контейнера, недалеч от гробището на Санта Моника. Страхотно! Ако пукнеш, просто те преместват на подходящия адрес — тридесет метра на юг.

Аз ли? Плагиатствах сценарии, крадях музика и режисирах „Чудовище — създанието от другата страна на Ада“ (майка ми го харесваше, напомняше й за нейната майка), „Пъргавият мамут“ и всички онези филми за насекоми и бацили берсерки, които снимахме за по една нощ.

Но всичко това се промени. Бях там през онази славна и ужасна нощ, когато Аарон Столиц стана прочут и богат. След това нищо вече не беше същото.

Една гореща септемврийска вечер телефонът иззвъня. Аарон надзираваше студиото. Тоест, спотайваше се в малкия ни офис и трепеше досадните мухи по прозореца. Аз тъкмо се заех отново да сглобявам най-новия ни епичен филм с помощта на крадено оборудване, когато телефонът избръмча. Двамата подскочихме, уплашени да не би да ни се разкрещи поредната ужасена съпруга на някой бирник.

Най-накрая вдигнах слушалката.

— Хей! — изкрещя някакъв глас. — Обажда се Джо Самасуку от самурайския театър „Самасуку“. Довечера в осем и тридесет трябва да представим премиера на оригинален японски филм. Но филмът се е запилял някъде на фестивала в Пакойма или Сан Луис Обиско, кой знае! Вижте сега. Имате ли деветдесетминутен филм, който по някакъв начин да напомня за самурайска история? Или поне за китайска приказка? Печелите петдесетачка. Дайте ми заглавията на последните ви филми в стил „Някой прекара младежа и той страшно се ядоса“.

— „Островът на лудите маймуни“? — предложих му аз.

Неловка тишина.

— „Два тона ужас“? — продължих.

Директорът на театър „Самасуку“ понечи да затвори.

— „Драконът танцува в полунощ“! — импулсивно викнах аз.

— Да. — Гласът си запали цигара. — Драконът. Можете ли да свършите разните там снимки, рязане и лепене за… ъъъ… час и половина?

— Нямате проблеми! — И затворих телефона.

— „Драконът танцува в полунощ“ ли? — викна Аарон зад мен. — Нямаме такъв филм.

— Само гледай! — Лепнах няколко букви пред камерата. — Малко рязане и лепене и „Островът на лудите маймуни“ се превръща в „Драконът танцува в полунощ“ и прочее!

Така че прекръстих набързо филма, довърших музиката (стари парчета на Ленърд Бърнстейн, пуснати отзад напред) и натъпках двадесет и четири ролки във фолксвагена. Обикновено филмите се побират на девет ролки, но докато ги редактираш, е по-добре да са ти пръснати на дузина-две по-къси парчета, за да се ориентираш по-лесно. Нямаше време да пренавиваме епичната ни история. Самасуку все щеше да се оправи някак.

С трясък и дрънчене на ламарини долетяхме до кинотеатъра и помъкнахме кутиите нагоре към апаратната. Някакъв ужасяващ тип с вид на пират и дъх като на Кинг Конг се оригна на шери, грабна ролките, затръшна металната врата и я заключи.

— Хей! — извика Аарон.

— Бързо — казах аз. — След представлението може да е късно. Да си прибираме петдесетачката и…

— С мен е свършено! Свършено е! — чу се глас, докато слизахме надолу по стълбите.

Джо Самасуку гледаше как тълпата се блъска да влезе в салона и буквално си скубеше косата.

— Джо! — разтревожено извикахме ние.

— Вижте само! — простена той. — Разпратих телеграми, за да ги предупредя. Ама че каша! И ето ги — от „Варайъти“, „Сатърди Ревю“, „Сайт енд Саунд“, „Манчестър Гардиан“, „Авангард Синема Ревю“… Хайде, дайте ми отровна американска храна! Искам да свърша със себе си!

— Спокойствие, Джо — обади се Аарон. — Филмът ни не е чак толкова лош.

— Така ли? — попитах аз. — Аарон, та тези там са суперсноби! След това ще последва харакири!

— Спокойствието — невъзмутимо каза Аарон — е питието, което можем да си поръчаме в бара. Хайде.

Филмът започна със страхотна експлозия от теми на Димитрий Тьомкин, пуснати отзад-напред, на различни скорости и размесени до неузнаваемост.

Понесохме се към бара. Намирахме се на половината път към двойното стъкло на спокойствието, когато океанът се стовари върху брега. Публиката дружно ахна.

Двамата с Аарон се хвърлихме назад и отворихме вратата на салона да видим какви ще ги танцува драконът този път.

Нададох слаб вой, хвърлих се нагоре към апаратната и заудрях вратата с мъничките си юмруци.