Рей Бредбъри - „Драконът танцува в полунощ“

— Снощи какво? — изплака Аарон.

— Снощи се присъединих към Анонимните алкохолици.

— Какво?! — изкрещя Аарон.

— Анонимните алкохолици. Включих се.

— Не можеш да постъпиш така с мен! — подскочи Аарон. — Нима не знаеш че си сърцето, душата, белият дроб и светлината на „Хасураи Продъкшънс“?

— Недей да смяташ, че не съм си го мислил — просто каза Уилис.

— Не ти ли харесва да си гений, Уили? — кресна Аарон. — Да аплодират бурно всяка твоя работа? Да бъдеш световноизвестен? Това не ти ли е достатъчно, че искаш да бъдеш и трезвен ?

— Сега сме толкова знаменити — каза Уилис — и толкова добре приети, че това ме изпълва. Така съм изпълнен, че просто не ми остана място за пиене.

— Ами направи място! — викна Аарон. — Направи!

— Смешно, нали? — каза Уилис. — Навремето пиех, защото бях никой. А сега ако спра, цялото студио отива по дяволите. Съжалявам.

— Не можеш да прекратиш договора! — намесих се и аз.

Уилис ме изгледа, сякаш съм го намушкал.

— Не съм си и помислял да престъпвам договора. Но къде в него пише черно на бяло, че трябва да съм пиян, за да работя за вас?

Оклюмах. Аарон също оклюма.

— Разбира се, че ще продължа да работя за вас — меко завърши Уилис. — Но всички знаем, че няма да е същото.

— Уилис. — Аарон се стовари в стола си и след дълга и мъчителна вътрешна агония продължи: — Поне веднъж годишно?

— Обетът, господин Столиц. Нито капка никога вече. Дори за най-близките ми хора.

— Мойсее! — възкликна Аарон.

— Да — обадих се аз. — Намираме се насред Червено море. И вълните ей сега ще се стоварят отгоре ни.

Когато вдигнахме глави, Уилис Хорнбек беше изчезнал.

Беше същински залез на боговете. Отново се бяхме превърнали в мишки. Поседяхме известно време, като писукахме тихичко. После Аарон стана и се насочи към барчето. Постави ръка върху него.

— Аарон, да не би да си решил…

— Какво? Да монтирам следващия авангард „Сладките легла на отмъщението“ ли? — Аарон сграбчи бутилката и я отвори. Отпи. — Самичък? Да!

Не.

Счупената ракета падна от небето. Боговете познаха не само залеза, но и онова ужасно безсъние в три сутринта, когато смъртта идва да оправи нещата.

Аарон се опита да пие. Аз се опитах да пия. Шуреят на Аарон също се опита да пие.

Но, разбирате ли, никой от нас не притежаваше онази еуфорична муза, която навремето съпровождаше Уилис Хорнбек. У никой от нас не се появи малкото червейче на интуицията, когато алкохолът се смесваше с кръвта ни. И трезви, и пияни, ние си оставахме некадърници. А пияният Уилис Хорнбек беше почти всичко, което й трябваше на критиката. Дивакът, скочил със сляпата си творческа сила в змийското гнездо, човекът, вдъхновено сражаващ се с алигатор в кристален кафез пред очите на всички и в крайна сметка излязъл победител.

О, разбира се, двамата с Аарон се изтъпанчихме на още няколко фестивала. Хвърлихме всичките си печалби в три нови филма, но промяната се надушваше още щом първите надписи се появяваха на екрана. „Хасураи“ затвори. Продадохме всичко на някаква образователна телевизионна програма.

За Уилис Хорнбек ли? Живее в Монтерей Парк, ходи на неделно училище заедно с децата си и дълбоко погребаният в него капризен гений се проявява само от време на време, когато някой критик от Глазгоу или Париж се отбива да поговори с него за час-два, открива, че Уилис е добър, но ужасно досаден, и бърза да се изнесе.

Колкото до Аарон и мен, наехме това микроскопично студио тридесет метра по-близо до оградата на гробището. Правим малки филмчета — и съответно — малки печалби, — все още ги държим на по двадесет и четири ролки, пробутваме ги из Калифорния и Мексико, грабваме парите и се омитаме. В радиуса ни на действие има триста кина. Това прави триста прожекции. Досега сме показали чудовищата си в сто и двадесет. И в топли нощи като тази все още се потим, чакаме и се молим да стане нещо такова: телефонът звъни. Аарон вдига и крещи:

— Бързо! Идвайте!

И ние хукваме по стълбите и през гробището, тесните ни рамене са натоварени с ролки, винаги се смеем, винаги тичаме към онова бъдеще, в което някъде някой друг кинооператор чака зад заключената врата на апаратната с бутилка в ръка и с погледа на неразкрит гений в кръвясалите си очи, а огромният сляп червей в душата му чака да бъде целунат, за да се събуди.

— Чакай! — крещя аз, докато колата фучи по пътя. — Забравил съм седма ролка!

— Няма да ни трябва! — Аарон натиска газта до дупка и надвиква рева на мотора. — Уилис Хорнбек Младши. О, Уилис Хорнбек Втори, където и да си! Отваряй си очите! Пей, Сам! С мелодията на „Някой ден ще те открия“!