Ан Райс - Полунощ 2

Роуан остави погледа си да се вдигне към закепенчените прозорци, към гъсто обраслата градина. Беше започнало да ръми още когато напусна хотела. Сега дъждът бе така ситен, че се бе превърнал в мъгла, бе лъснал асфалта на улицата и кръжеше над блещукащите листа над оградата, като съвсем леко докосваше лицето и раменете и?.

«Тук майка ми е прекарала целия си живот, помисли си. Тук се е родила и нейната майка, и баба и?. В тази къща Ели е седяла до ковчега на Стела.»

Със сигурност е било така, въпреки че през целия следобед, по време на коктейлите, салатата и пикантната храна, бяха говорили съвсем повърхностно за тези неща. «Карлота ще иска да ти каже…», «… след като поговориш с Карлота.»

Дали вратата беше отворена за нея? Дали портата бе отворена, за да я посрещне? Голямата дървена рамка на вратата изглеждаше като огромна ключалка, която се стесняваше нагоре. Къде беше виждала подобна форма на ключалка? Да, беше издълбана на гробницата в гробището «Лафайет». Колко иронично, защото тази къща бе станала гробница за майка и?.

Дори прелестният тих дъждец не успяваше да я разхлади. Но се беше появил и вятър, речен бриз, както го бяха нарекли, когато се сбогуваха само на няколко пресечки от хотела. Носеше мирис на дъжд и я обля като хладка вода. Какъв беше този аромат на цветя, така силен, така дълбок, така различен от всички цветни аромати, които бе усещала?

Не можеше да устои. Стоеше унесена, някак безтегловна и почти гола в леките копринени дрехи. Опитваше се да огледа тъмната къща, да си поеме дълбоко дъх, да забави потока на случващото се, на всичко видяно и не напълно разбрано.

«Животът ми е прекършен наполовина», помисли си тя. Миналото ми си отива, отплава назад, като отвързана лодка, сякаш водата е времето и хоризонтът е границата на онова, което все още има значение.

Ели, защо? Защо бяхме откъснати от това? Защо, когато те всички знаят? Знаят моето име, знаят вашите имена, знаят, че съм нейна дъщеря! За какво е всичко това? Те са стотици и все повтарят това име - Мейфеър.

«Ела в офиса в центъра, след като си поговорите» - беше и? казал младият Пиърс, Пиърс с розовите бузи, вече съдружник във фирмата, основана преди много години от прадядо му. «Той е дядо и на Ели, нали знаеш» - беше казал Райън, онзи с бялата коса и красиво издяланите черти, които се падаше първи братовчед на Ели. Не, тя не знаеше. Не знаеше кой на кого какъв се пада, нито какво означава това, нищо, нищо не и? беше разказвано. Заля я горчивина. Кортланд това, Кортланд онова… и Жулиен, и Клей, и Винсент, и Мери Бет, и Стела, и Анта, и Катерин.

О, колко прекрасна южняшка музика, колко богати и дълбоки думи, като аромата, който вдишваше сега, като надвисналата наоколо жега, която караше дори меката и? копринена риза да тежи.

Дали всички отговори се криеха зад тази отворена врата? Дали бъдещето беше зад тази врата? А защо да не се върнеше във външния свят, където бе пазена толкова години, отвъд заклинанията и очарованията, които я владееха сега, и всичко случило се днес да остане само един епизод от живота и?, отбелязван и препрочитан често? О, нямаше да стане така. Защото, когато се чувстваш завладян от така силна магия, вече не си същият. Всеки момент в този непознат семеен свят, в този свят на Юга, изпълнен с история, роднински връзки и открита обич я дърпаше хиляда години надалече от всичко, което е била или което някога е искала да бъде.

Дали те знаят, дали се досещат дори за секунда колко притегателно е за нея всичко това? Техните покани, обещанията им за визити и разговори, за посвещаване в семейната история, в семейната лоялност, в семейната близост.

Роднинство. Дали предполагат колко невероятно екзотично е това за нея след онзи гол, егоистичен свят, в който бе прекарала живота си, подобно на растение в саксия, никога невидяло истинско слънце, нито пък истинска земя, нито чуло шепота на дъжда, освен барабаненето по двойните прозорци?

«Понякога се оглеждам наоколо и всичко ми изглежда стерилно» - и? беше казал Майкъл за Калифорния. И тя го бе разбрала. Беше го разбрала още преди да е мечтала за град като този, така цветен и живописен, където ароматът е като опиум и самият въздух е като живо, дишащо същество.

Захванах се с медицина, за да открия вътрешния свят, помисли си тя, и досега единствено в чакалните пред Спешното съм виждала цели семейства, които плачат, смеят се или си шепнат нещо, докато ангелът на смъртта кръжи над тях.

«Нима Ели никога не ти е казвала името на баща си? Никога не ти е говорила за Шефилд или за Райън, за Грейди или…?» И тя отново и отново отговаряше с «не».