Ан Райс - Полунощ 2

Този портал може да е просто порталът на Първа улица; или самата къща може да е нещо като портал. Не, това са просто предположения, а от тях няма смисъл.

Колкото до психометричната сила на ръцете ми, аз все още не знам как да я използвам, освен ако не трябва да докосна Лашър, когато се е материализирал, и така да узная що за дух всъщност е той, откъде идва и какво иска от вещиците. Но как бих могъл да го докосна, ако той не пожелае това?

Разбира се, ще махна ръкавиците и ще положа ръце на всички предмети, които имат връзка с тази история, в къщата на Първа улица, ако Роуан, нейната господарка, ми позволи. Но все пак тази мисъл ме изпълва с ужас. Не мога да видя в нея целта на мисията си. Виждам я само като близост до безброй предмети, повърхности и образи… и… за първи път се страхувам да докосвам предмети, принадлежали на мъртъвци. Но трябва да опитам. Трябва да опитам всичко!

Почти девет часът е. Аарън още го няма. Тук е мрачно, тихо и някак зловещо. Не искам да звуча като Марлон Брандо в «На кея», но щурците в провинцията също ме изнервят. Някак ми е страшно в тази стая, дори и осветена от красивите месингови лампи. Не искам да гледам към картините по стените или към огледалата, от страх да не видя нещо странно там.

Мразя да се страхувам.

Не мога да издържам да чакам тук. Вероятно не е честно да очаквам Аарън да пристигне в минутата, в която свърша с четенето. Но погребението на Деидре е свършило и аз сега го чакам, а историята на Мейфеър напира в главата ми, притиска сърцето ми. И все пак чакам! Чакам, защото така съм обещал. Но Аарън не се обади, а аз трябва да видя Роуан.

Той ще трябва да повярва на думата ми, ще повярва. Ще поговорим тази нощ, или утре, или на следващия ден, но сега трябва да бъда с Роуан!

Една последна бележка: ако остана тук и затворя очи, ако започна да мисля за виденията, ако се опитам да извикам онова усещане, сега, когато всички факти са вече изличени, със сигурност ще установя, че хората, които видях, са добри. Аз бях изпратен за някаква важна мисия, която сам избрах - със свободната си воля.

Сега не мога да свържа никакво негативно или позитивно усещане с идеята за портала или с номер тринайсети. А това е ужасно, много потискащо. Но продължавам да чувствам, че моите хора там горе са добри.

Не вярвам, че Лашър е добър. Изобщо. Доказателствата сочат точно обратното, той унищожава някои от тези жени. Може би унищожава всички, които се опитат да му се противопоставят. И наистина въпросът «Какъв е планът на това същество» е съвсем уместен. Той може да върши нещата и сам. Но защо го наричам същество? Кой го е създал? Същият, който е създал и мен? И кой е той тогава? Кой го е направил същество?

А това същество е зло.

Защо ми се усмихна в църквата, когато бях на шест? Сигурно не иска да го докосна и да разбера какъв е планът му. Или пък иска?

Този «план» ме влудява. Всичко в мен просто въстава срещу подобна идея. Не мога да повярвам, че има някаква мисия, съдба или велико предопределение. Тези думи трябва някак да са свързани със смелост и героизъм, със свободна воля, но всъщност ме изпълват с отчаяние.

Както и да е, в момента не се чувствам отчаян. Чувствам се полудял, неспособен да остана и минута повече в тази стая, отчаяно искам да се видя с Роуан. И отчаяно искам да подредя пъзела, да изпълня мисията, с която ме натовариха там горе, защото вярвам, че душата ми наистина я приема.

Защо чувам онзи тип от Сан Франциско, Гандър или както там му беше името, да казва: «Предположение!».

Иска ми се Аарън да беше тук. За протокола ще кажа, че го харесвам. Харесвам го. Разбирам какво правят те тук. Разбирам. Никой от нас не обича да го наблюдават, животът му да се описва, шпионира и прочее. Но аз разбирам. Роуан също ще разбере. Тя ще разбере.

Това досие е просто уникално, извънредно важно. И когато си помисля колко дълбоко съм забъркан във всичко това, още от момента, в който онова същество ме погледна през желязната ограда - о, благодаря ти, Боже, че те са тук, че «наблюдават», както сами се изразяват. Че знаят.

Защото иначе… И Роуан ще разбере. Роуан ще разбере вероятно по-добре от мен, защото тя ще види неща, които аз не мога. Сигурно точно така е планирано… но ето, пак започвам.

Аарън! Върни се!»

Двайсет и осем

Тя стоеше пред желязната ограда, когато таксито се отдалечи. Около нея като че се спусна ръждива тишина. Не можеше да си представи по-запустяла и страховита къща. Безжалостната светлина на уличните лампи струеше като сиянието на пълна луна през клоните на дърветата - падаше върху напуканите плочки и мраморните стъпала, покрити с мъртви листа, и по високите дебели колони с лющеща се бяла боя и черни петна мухъл, по изкривените дъски на верандата, които се простираха неравно чак до отворената врата и до мътната бледа светлина, която струеше слабо оттам.