Ан Райс - Полунощ 2

- Не искам да ходя там - каза старицата. Взираше се студено в синьо-бялата тента.

- О, хайде, лельо Карл, моля те, само за малко - каза Беатрис Мейфеър.

Някакъв строен млад мъж на име Джералд хвана старицата за ръката.

- Да идем само за няколко минутки, а? - каза той на Карлота. - После ще те заведа у дома.

- Искам да остана сама - отвърна тя. - Ще повървя до дома. - Очите и? се спряха на Роуан и проблеснаха някак призрачно с неостаряващата си интелигентност на сбръчканото и? лице. - Остани с тях колкото пожелаеш - каза тя, почти като заповед, - а после ела при мен. Ще те чакам. В къщата на Първа улица.

- А кога искаш да дойда? - попита Роуан плахо.

Студена иронична усмивка изкриви устните на старицата, и тя без възраст, като очите и гласът и?.

- Ела, когато решиш. Все ще е твърде скоро. Имам да ти кажа някои неща. Ще те чакам.

- Иди с нея, Джералд.

- Ще се погрижа, лельо Беа.

- Ако искаш, можеш да караш до мен - каза Карлота, като наклони глава и заби бастуна пред себе си, - но аз ще вървя сама.

Изведнъж стъклените врати на ресторанта, на име «Мястото на командора», се затвориха зад тях и Роуан осъзна, че вече е в смътно познатия свят на униформени сервитьори и маси с бели покривки. Озърна се назад през стъклените врати към белите стени на гробището и малките заострени покриви на гробниците, които стърчаха над тях.

«Мъртвите са толкова наблизо, че може да ни чуят», помисли си.

- О, мила, в Ню Орлиънс ние никога не ги изоставяме - каза високият белокос Райън, сякаш беше прочел мислите и?.

Двайсет и седем

Над Оук Хейвън се спускаше пепеляв сумрак. Небето едва се различаваше.

Дъбовете изглеждаха черни и гъсти, сенките под тях се разширяваха, за да погълнат и последната частица лятна светлина, която висеше над чакълестия път.

Майкъл седеше на голямата предна веранда, килнал стола назад, с крака на дървения парапет и цигара в устата. Беше прочел историята на Мейфеър и се чувстваше някак див, оживен и изпълнен с тихо вълнение. Знаеше, че сега двамата с Роуан ще са героите на новата, още ненаписана глава в досието, те щяха да бъдат действащите лица на това повествование.

За един дълъг момент той се отдаде почти отчаяно на удоволствието от цигарата и гледаше как се променя здрачното небе. Тъмнината се събираше навсякъде по разпрострелия се ландшафт, далечната дига вече се стопяваше в мрака и той не можеше да различава колите, които минаваха по шосето. Виждаше само жълтите светлинки на фаровете им. Всеки звук, миризма, игра на цветовете, събуждаше у него прилив на сладки спомени, някои без дори да са свързани с определено място. Просто всичко му се струваше някак познато, като дом - там, където цикадите пеят така, както никъде другаде.

Но това беше агония, тази тишина, това очакване, тези хиляди мисли, тълпящи се в главата му.

Светнатите лампи в стаята зад него ставаха по-ярки с умирането на деня. Сега мекото им сияние падаше върху мукавените папки в скута му.

Защо Аарън не му се обаждаше? Сигурно погребението на Деидре Мейфеър вече беше приключило. Той трябваше да пътува насам и може би Роуан беше с него, може би на мига му бе простила, че не е бил там - но той все още не можеше да си прости - и идваше насам, за да бъде с него.

Щяха да поговорят тази нощ, да поговорят за всичко в това сигурно и благотворно място.

Но имаше да прочете още една папка, още един сноп листове, очевидно предназначени точно за неговите очи. По-добре беше да го свърши бързо. Той смачка цигарата в пепелника на малката сгъваема масичка до него, вдигна папката към жълтата светлина и я отвори.

Неподвързани листове, някои изписани на ръка, други на машина, трети разпечатани на принтер. Започна да чете.

Копие, изпратено до метрополията на Таламаска в Лондон от Аарън Лайтнър

Август, 1989

Хотел «Парк Меридиън», Ню Йорк

«Току-що приключих един «случаен разговор» с лекаря на Деидре Мейфеър (от 1983 година) тук, в Ню Йорк, както е написано по-горе. Има няколко изненади.

Ще изпратя пълен ръкописен препис на интервюто (касета няма; лекарят ми я поиска и аз му я дадох), който ще завърша в самолета за Калифорния.

Но искам да съобщя едно изключително интересно развитие на историята и да помоля за известно проучване на досието.

Лекарят твърди, че е виждал Лашър не само близо до Деидре, но и на известна дистанция от къщата на Първа улица, и то на два пъти, като поне при единия от тях - в един бар на Мегазин стрийт - Лашър се е материализирал съвсем ясно. (Обърнете внимание на жегата, на раздвижването на въздуха, съвсем ясно описани от лекаря.)