Ан Райс - Полунощ 2

Миналата нощ, след като завърших настоящото обобщение, сънувах Стюарт Таунсенд, когото съм срещал само веднъж, и то още като малко момче. В съня ми той беше в моята стая и ние разговаряхме с часове. Когато се събудих, успях да си спомня само последните му думи.

«Нима не разбираш какво ти казвам? Всичко е планирано!»

Беше много разстроен.

«Не, не разбирам!» - извиках аз и се събудих. Всъщност именно гласът ми ме събуди. С изумление установих, че стаята е празна и че съм сънувал всичко и Стюарт всъщност не е при мен.

Не, не разбирам. Това е истината. Не зная защо Кортланд се опита да ме убие. Не зная защо би стигнал до подобна ужасна крайност. Не зная какво всъщност се е случило със Стюарт. Дори не зная защо Стела е била толкова отчаяна, че е поискала Артър Лангтри да я отведе. Не зная какво е сторила Карлота на Анта и дали Кортланд наистина е баща на Стела, Анта и на бебето на Деидре. Не, не разбирам!

Но в едно съм сигурен. Някой ден, без значение какво е обещала на Ели Мейфеър, Роуан Мейфеър ще се върне в Ню Орлиънс и ще поиска отговори. Много, много отговори. И се страхувам, че аз съм единственият - ние в Таламаска сме единствените - които вероятно ще сме в състояние да и? разкажем цялата тази тъжна история.

Аарън Лайтнър, Таламаска

Лондон, 15 януари 1989»

Двайсет и шест

И така продължи всичко, екзотично и подобно на сън, и все пак толкова странно, като чуждоземски ритуал, старомоден и мрачно красив, сякаш цялата церемония се разливаше в топлия въздух и после във флотилията от лимузини, които ги понесоха безшумно по тесните, многолюдни и лишени от дървета улици.

Дългите бавни лъскави коли спряха една след друга пред висока тухлена църква - «Свето Успение Богородично»; като че никой не забелязваше запуснатите училищни сгради с изпотрошени прозорци и триумфиращо избуяли от всяка пролука плевели.

Карлота стоеше на стъпалата пред църквата - висока и скована, слабите и?, осеяни с петна ръце бяха сключени върху дръжката на лъскавия и? дървен бастун. До нея стоеше хубав мъж, с бяла коса и сини очи, не много по-възрастен от Майкъл. Старицата му направи рязък жест да се отдалечи и махна на Роуан да я последва.

Мъжът отстъпи назад с младия Пиърс, но преди това бързо стисна ръката на Роуан. Имаше нещо потайно в начина, по който произнесе името си: «Райън Мейфеър», и се озърна към старицата. Роуан разбра, че той е бащата на Пиърс.

И тогава всички тръгнаха към огромния неф на църквата. Цялата процесия следваше ковчега, сложен на поставка с колелца. Стъпките отекваха меко под грациозните готически арки, а през великолепните стъклописи на прозорците струеше светлина и озаряваше прекрасно изрисуваните статуи на светци.

Дори в Европа рядко можеше да се види подобна елегантност и великолепие. Изведнъж Роуан си спомни думите на Майкъл за старата енория от детството му, за построените една до друга църкви, които били големи като катедрали. Дали това беше мястото?

Сигурно се бяха събрали поне хиляда души. Деца плачеха пискливо, а майките ги успокояваха. Думите на свещеника кънтяха в огромната църква и се превръщаха в мелодия.

Старицата с изправен гръб до нея не и? продумваше. Държеше в отпуснатите си, крехки на вид ръце тежка книга, пълна с ярки и живи илюстрации на светци. Бялата и? коса, опъната назад в кок, лежеше гъста и тежка върху малката и? глава под черната филцова шапка без периферия. Аарън Лайтнър остана някъде назад в сенките, до предните врати, въпреки че на Роуан и? се искаше да е до нея сега. Беатрис Мейфеър ридаеше тихо на втората пейка. Пиърс седна от другата страна на Роуан, събра ръце и се загледа замислено в статуите до олтара и в нарисуваните далече горе ангели. Баща му като че бе изпаднал в същия транс, въпреки че веднъж се обърна и острите му сини очи се втренчиха съвсем открито в Роуан.

Всички станаха да получат Светото причастие, стари, млади, малки деца. Карлота отказа помощ, когато тръгна напред и после се върна на мястото си. Бастунът и? с гумен накрайник тупкаше глухо по пода. Тя седна на пейката със сведена глава и започна да мълви молитвите си. Беше толкова слаба, че тъмният габардинен костюм изглеждаше почти празен, сякаш бе окачен на телена закачалка.

От сребърната кадилница се издигна аромат на тамян, когато свещеникът започна да обикаля около ковчега. Накрая процесията се понесе към очакващата я флотилия от лимузини на лишената от дървета улица. Десетки малки чернокожи деца - някои боси, други без ризи - гледаха, насядали на напукания паваж пред буренясалия и порутен училищен салон. Черни жени, скръстили голи ръце, примижаваха на слънцето.