Ан Райс - Полунощ 2

Докато бях там, се случи нещо невероятно. Появи се Роуан Мейфеър.

Бях коленичил под ярките слънчеви лъчи и тъкмо си водех бележки за надписите - вече бях направил няколко снимки - когато изведнъж видях, че по хълма се изкачва висока млада жена с моряшко яке и избелели джинси. За миг ми се стори, че цялата е крака и развяваща се руса коса. Лицето и? беше много свежо, изобщо изглеждаше прекрасно. Не беше за вярване, че е вече на трийсет години.

На лицето и? нямаше ни една бръчица и тя изглеждаше точно както на снимките и? отпреди няколко години. И все пак изключително много ми заприлича на някой друг. Тази моментна прилика така ме обърка, че в първия миг не успях да определя точно каква е. Но после се сетих. Приличаше на Петир ван Абел. Имаше същата руса коса и светли очи. Беше почти напълно скандинавски тип, изглеждаше съвсем независима и изключително силна.

Приближи се до гроба, но спря на няколко крачки от мен. Видя, че съм коленичил и явно преписвам надписите от надгробния камък на втората и? майка.

Аз веднага и? заговорих. Сега не мога точно да си спомня какво, бях напълно шашардисан и не знаех как да обясня присъствието си, а и бавно започнах да усещам някаква опасност, също като на срещата с Кортланд преди години. Огромна опасност. Всъщност нейното гладко бледо лице с огромни сиви очи като че изведнъж се изпълни с чиста злоба.

После някаква стена се вдигна и закри това изражение. Роуан се затвори, сякаш беше някакъв огромен приемник, който внезапно и безшумно е бил изключен.

С ужас осъзнах, че говоря за семейството и?. Бях и? казал, че познавам Мейфеър от Ню Орлиънс. Това беше хилавото ми извинение за онова, което вършех на гроба. Дали не би искала да пийне с мен и да поговорим по старите семейни дела. Господи боже! Ами ако беше казала «да»!

Но тя не каза нищо. Абсолютно нищо, поне не с думи. Мога да се закълна обаче, че същият този изключен приемник изведнъж се превърна в силно фокусиран предавател и тя почти съзнателно ми предаде, че не би могла да приеме поканата ми, защото нещо тъмно, ужасно и болезнено и? пречи да го направи, а после като че потъна в объркване, в нещастие. Рядко в живота си съм долавял такава чиста болка.

Внезапно ме споходи мисълта, че тя знае, че е убила хора. Знаеше, че е по-различна, и то по ужасен и смъртоносен начин. Знаеше го, и тази мисъл я караше да се запечатва така, сякаш беше погребана жива някъде вътре в самата себе си.

Вероятно в първия момент не бях почувствал точно злоба, но каквото и да беше, вече бе свършило. Бях я изгубил. Тя се обърна. Защо беше дошла, какво означаваше това, никога нямаше да разбера.

Веднага и? подадох визитната си картичка. Сложих я в ръката и?, но тя ми я върна. Не беше груба, но просто я върна. Постави я обратно в моята ръка. Злото като че изскочи от нея като проблясък през ключалка. После тя някак угасна, цялата се напрегна, обърна се и си тръгна.

Бях толкова силно потресен, че доста време не успях да помръдна. Стоях насред гробището и я гледах как крачи надолу по хълма. Видях я да се качва в един зелен ягуар седан. После подкара, без да се озърне назад.

Зле ли ми беше? Дали не ме болеше някъде? Щях ли да умра? Разбира се, че не. Нищо подобно не се беше случило.

И все пак знаех, че може да го направи. Аз знаех и тя знаеше, беше ми го казала! Но защо?

Когато стигнах до хотел «Камптън Плейс» в Сан Франциско, вече бях напълно объркан. Реших засега да не предприемам нищо повече.

Срещнах се с Гандър и му казах:

- Продължавай с наблюдението. Приближи се възможно най-много. Следи за всякакви признаци, че тя използва силата си. Докладвай ми веднага.

- Значи няма да осъществиш контакт.

- Не сега. Просто не е оправдано. Не и докато не се случи още нещо, иначе казано, ако не убие още някого, нарочно или случайно. Или пък, ако майка и? почине в Ню Орлиънс и тя реши да се прибере у дома.

- Но, Аарън, това е лудост. Трябва да осъществиш контакт. Не можеш да чакаш да се върне в Ню Орлиънс. Виж, старче, през тези години ти ми разказа почти цялата история. Не претендирам да знам колкото твоите хора, но от това, което си ми казал, излиза, че тя е най-мощният психичен феномен, раждан в това семейство. Кой би посмял да твърди, че не е и мощна вещица? Когато майка и? си отиде, какво би попречило на Лашър да се възползва от тази възможност?

Не можах да му отговоря, казах му само неща, които вече знаеше: че нямаме никакви данни Лашър да се е появявал в живота на Роуан.

- Просто не му е дошло времето. Онази жена е още жива и носи огърлицата. Но след смъртта и?, ще дадат смарагда на Роуан. От твоите думи знам, че това е закон за тях.