Ан Райс - Полунощ 2

Обадих се на Скот Рейнолдс в Лондон - вече не беше наш директор, но бе най-компетентният човек в ордена по въпроса на вещиците Мейфеър, освен мен, разбира се.

- Съгласен съм с Оуен. Трябва да осъществиш контакт. Длъжен си. На гробището си и? казал каквото трябва, и на някакво ниво сам знаеш, че е така. Именно затова си и? споменал, че познаваш семейството и?. Затова си и? дал визитката си. Говори с нея. Трябва да го направиш.

- Не, не съм съгласен. Не е оправдано.

- Аарън, тази жена е съвестен лекар, и все пак убива хора! Нима мислиш, че иска да върши подобни неща? От друга страна…

- Какво?

- Ако наистина знае, този контакт може да се окаже опасен. Трябва да призная, че не зная как бих се чувствал на твое място.

Реших, че въпросът е приключен. Нямаше да го направя. Да, Оуен и Скот наистина бяха прави. Но това бяха само предположения. Не знаехме дали Роуан е убивала преднамерено. Вероятно изобщо не беше отговорна за тези шест смъртни случая.

Не можехме да знаем и дали някога ще получи смарагдовата огърлица. Не знаехме дали ще отиде в Ню Орлиънс. Не знаехме дали силата и? включва и способността да вижда духове или да помага на Лашър да се материализира… но, разбира се, можехме да предположим с голяма вероятност, че е способна на всичко това… И все пак си оставаше само предположение. Предположение и нищо повече.

Все пак си имахме работа с лекар, който денонощно спасява хора в Спешното на многолюден град. Жена, недокосната от мрака, обгърнал къщата на Първа улица. Да, тя наистина имаше страховити сили и можеше да ги използва отново, преднамерено или не. Тогава, тогава щях да разговарям с нея.

- О, разбирам, искаш още един труп на масата - каза Оуен.

- Не мисля, че ще има друг труп - отвърнах аз ядосано. - Освен това, ако тя не знае какво върши, защо ще повярва на нас?

- Предположение - каза Оуен. - Като всичко останало.

Обобщение

До януари 1989 година Роуан не се свързва с друга съмнителна смърт. Напротив, тя работи неуморно в Университетската болница, «твори чудеса» и има голяма вероятност да бъде назначена за главен лекар в неврохирургията преди края на годината.

В Ню Орлиънс Деидре Мейфеър продължава да седи в своя люлеещ се стол и да се взира в буренясалата градина. Последният рапорт за човек, видял Лашър - «хубав млад мъж, застанал до нея» - пристигна преди две седмици.

Карлота Мейфеър вече наближава деветдесетте. Косата и? е напълно бяла, въпреки че стилът и? на обличане не се е променил през последните петдесет години. Кожата и? е бяла като мляко, а глезените и? са постоянно подути над простите черни кожени обувки. Гласът и? обаче си остава стабилен. Тя все още ходи всяка сутрин в офиса и работи по четири часа. Понякога обядва с по-младите адвокати, преди да си вземе такси до дома, както винаги.

В неделите отива пеша до параклиса «Богородица на безкрайната благодат», за да присъства на службата. Хората в енорията често и? предлагат да я откарат дотам, както и навсякъде където пожелае, но тя казва, че обича да се разхожда. Имала нужда от чист въздух и така поддържала доброто си здраве.

Когато сестра Бриджит Мари почина в края на 1987 година, Карлота присъства на погребението и? заедно с племенника си (всъщност братовчед) Джералд Мейфеър, правнук на Клей Мейфеър. Казват, че тя харесва Джералд. Казват също и че се страхува, че няма да доживее да види момента, в който Деидре ще намери покой. Може би Джералд ще трябва да се грижи за Деидре след смъртта на Карлота.

Доколкото знаем, Роуан Мейфеър не знае нищо за тези хора. Всъщност днес тя не знае повече за семейната си история от времето, когато е била малко момиче.

«Ели много се страхуваше, че Роуан ще се опита да открие истинските си родители - казва наскоро на Гандър една нейна приятелка. - Имах чувството, че става дума за някаква кошмарна история. Но Ели никога не говореше за това, казваше само, че Роуан трябва да бъде защитена на всяка цена от своето минало.»

Аз съм решен да чакам и да наблюдавам.

Усещам, вероятно съвсем ирационално, че дължа това на Деидре. За мен е напълно ясно, че тя не е искала да дава Роуан, но изобщо не се съмнявам и че би искала нормален живот за дъщеря си. На няколко пъти дори се изкушавах да унищожа цялото досие за вещиците Мейфеър. Та нима има друга история, която да ни е донесла толкова насилие и толкова болка? Но, разбира се, подобно нещо е немислимо. Таламаска никога няма да го позволи. И никога няма да ми прости, ако го сторя на своя глава.