Ан Райс - Полунощ 2

Това Америка ли беше всъщност?

И тогава процесията се понесе през гъстите сенки на Гардън Дистрикт, броня до броня. От двете и? страни вървяха много хора, децата тичаха напред. Всички навлизаха в дълбоката зелена светлина.

Ограденото с висока стена гробище беше същински град от гробници със заострени покриви. Някои дори си имаха миниатюрни градинки. Пътеките лъкатушеха около порутена гробница или около огромен паметник, издигнат в чест на пожарникари от друг век, около гробовете на сираци от този или онзи приют, или покрай могилите на богаташи, които бяха имали време и пари да гравират надгробните камъни с поезия, чиито думи сега бяха изпълнени с прах и лека-полека се заличаваха.

Гробницата на Мейфеър беше огромна, оградена с цветя. Малка желязна оградка опасваше постройката, в четирите края на леко скосения перистилен покрив имаше мраморни вази. Трите свода съдържаха дванайсет ниши с размерите на ковчег, а от една от тях гладкият надгробен камък бе отместен и сега тя зееше тъмна и празна, очакваща ковчега на Деидре Мейфеър да бъде положен в нея като някакъв дълъг хляб.

Като си проправи внимателно път до предните редици, Роуан застана до старицата. Слънцето блестеше в малките кръгли посребрени очилца на Карлота, която се взираше мрачно в името «Мейфеър», издълбано с огромни букви в ниския триъгълник на перистила.

Роуан също погледна към него, отново замаяна от цветята и лицата наоколо. Пиърс и? обясняваше тихо и почтително, че макар нишите да са само дванайсет, в тези гробове са погребани много Мейфеър, както личи от камъните отпред. Старите ковчези се разпадали с времето и отстъпвали място за нови, а останките били премествани в една крипта под гроба.

Роуан си пое рязко дъх и прошепна изумена:

- Значи всички те са там долу? Просто така, един върху друг.

- Не, те са в ада и в рая - каза Карлота Мейфеър, гласът и? беше твърд и без възраст, също като очите и?. Тя дори не извърна глава.

Пиърс се отдалечи, сякаш се беше изплашил от Карлота. По лицето му пробяга неловка усмивка. Райън се взираше в старицата.

Вече придвижваха ковчега напред, носачите буквално го поддържаха на раменете си, лицата им бяха червени от усилието и пот течеше по челата им, когато го сложиха на поставката с колелца.

Дойде време за последните молитви. Свещеникът беше тук, заедно с дякона си. Изведнъж въздухът стана още по-горещ, неподвижен. Беатрис попиваше зачервените си бузи със сгъната носна кърпичка. Всички старци, с изключение на Карлота, бяха седнали където намерят по бордюрите около по-малките гробове.

Роуан остави погледът и? да се зарее към върха на гробницата, към орнаментирания перистил с издълбаното име «Мейфеър», над който се виждаше контурно изображение на дълга отворена врата. Или пък голяма ключалка? Не беше сигурна.

Тогава повя лек, влажен ветрец, който разклати неподвижните допреди миг листа на дърветата по пътеката. Изглеждаше като истинско чудо. Далече назад, през предните врати, се виждаха ярките петна на преминаващите коли. Аарън Лайтнър стоеше до Рита Мей Лониган, която плачеше и изглеждаше съсипана като хората, стояли до леглото на умиращ в болничните отделения цялата дълга нощ.

Последната мисъл порази Роуан като частица от цялата тази живописна лудост. Защото когато излязоха от портата на гробището, стана ясно, че неколцина от тях ще отидат в елегантния ресторант от другата страна на улицата!

Господин Лайтнър се сбогува шепнешком с нея и и? обеща, че Майкъл ще дойде. Искаше и? се да настоява за подробности, но старата жена се взираше студено и гневно в него, а той явно видя това и изгаряше от нетърпение да се оттегли. Изумената Роуан му помаха за довиждане, отново и? прималяваше от жегата. Рита Мей Лониган прошепна някакви тъжни думи за сбогом. Стотици хора и? казваха «довиждане», докато минаваха бързо покрай нея; стотици дойдоха да прегърнат старицата. Сбогуването сякаш нямаше край, жегата стана още по-голяма, но скоро намаля, щом огромните дървета им предложиха шарената си сянка.

- Ще си поговорим отново, Роуан.

- Ще останеш ли, Роуан?

- Довиждане, лельо Карл. Пази се.

- Ще се видим скоро, лельо Карл. Трябва да дойдеш до Метаир.

- Ще ти се обадя следващата седмица, лельо Карл.

- Лельо Карл, добре ли си?

Накрая улицата се изпразни, остана да профучава само обичайният пъстър и безразличен трафик. Неколцина добре облечени хора излизаха от очевидно разкошния ресторант и примижваха на ярката светлина.