Ан Райс - Полунощ 2

Гандър се обади след четири дни. Нямало никакви подозрителни смъртни случаи сред младите мъже в полицията и пожарната, които евентуално са имали връзка с Роуан. Но при един разговор в бара изскочило нещо друго. Някакъв млад пожарникар, който признал, че познава и харесва Роуан, казал, че не била никаква мистерия за него, а направо отворена книга. «Тя е лекар, спасява хора и виси тук с нас, защото ние вършим същото.»

- Роуан ли му е казала това?

- Да, тя му го е казала. Той дори се пошегува: «Представете си, легнах си с мозъчен хирург. Тя се влюби в медалите ми. Беше страхотно, макар и за кратко. Мислите ли, че ако извадя някого от горяща сграда, тя ще ми даде още един шанс?». - Гандър се засмя. - Тя не знае, Аарън. Пристрастена е към спасяването на хора и може би изобщо не знае защо.

- Не, трябва да знае. Твърде добър лекар е, за да не знае - казах аз. - Не забравяй, че това момиче е просто гениален диагностик. Трябва да знае за втория си баща. Освен, разбира се, ако не грешим тотално за цялата тази история.

- Не, не грешим - каза Гандър. - Просто си имаме работа с гениален неврохирург, който произлиза от семейство на вещици и може да убива хора само като ги погледне. На някакво ниво разбира това, сигурно го разбира, и затова е посветила живота си на операционната, за да поправи случилото се. А когато излиза в града, то е с някой герой, който току-що е спасил дете от горящ таван, или с ченге, попречило на някой пияница да намушка жена си. Тази дама май не е съвсем наред. Като всички нас, може би.

През декември 1988 година заминах за Калифорния. Бях ходил до Щатите през януари, за да присъствам на погребението на Нанси Мейфеър, и дълбоко съжалявах, че не бях отишъл до крайбрежието да хвърля един поглед на Роуан. Но тогава никой не знаеше, че Ели и Греъм ще се споминат в следващите шест месеца.

Сега Роуан беше сам-сама в къщата в Тибурон. Исках да я видя, дори и отдалече. Исках да направя някои преценки, но за целта трябваше да я зърна с очите си.

Дотогава, слава богу, не бяхме открили други смъртни случаи в миналото на Роуан. Като старши лекар в неврохирургията, тя работеше трескаво, програмата и? беше почти нечовешка. Затова и се оказа доста по-трудно да я видя, отколкото предполагах. «Сладката Кристин», закотвена току до предната и? врата, беше напълно скрита от висока ограда от секвоя.

Най-накрая влязох в Университетската болница и потърсих кафенето на лекарите. Почти седем часа се въртях около него, в малката чакалня за посетители, но Роуан не се появи дори за миг.

Реших да я последвам на излизане от болницата, но се оказа, че няма как да разбера кога ще си тръгне. Мистерия беше и кога ще пристигне. Не можех да попитам някого, дори и дискретно. Чакалнята за роднините на болните се наблюдаваше постоянно. Останалата част от болницата беше същински лабиринт, така че накрая вече не знаех какво да направя.

Бях изпаднал в изумително затруднение. Исках да видя Роуан, но не смеех да я обезпокоя, тъй като не можех да допусна мисълта да помрача с нещо живота и?, да наруша изолацията и? от миналото, която като че ли досега и? бе послужила много добре. От друга страна, ако наистина беше виновна за тези шест смъртни случая… Е, трябваше да я видя, преди да взема решение. Трябваше да я видя.

И така, без да мога да реша каквото и да било, аз поканих Гандър на питие в хотела си. Той сподели, че според него Роуан е много притеснена. Наблюдавал я вече повече от петнайсет години. Изглеждала съсипана от смъртта на родителите си и вече можело да се каже със сигурност, че случайните и? контакти с «момчетата в синьо», както наричала любовниците си, съвсем са прекъснали през последните няколко месеца.

Казах му, че няма да напусна Калифорния, преди да съм я видял, дори ако трябва да се мотая из подземния паркинг близо до колата и? - възможно най-лошият начин да зърнеш някого.

- О, не бих опитал подобно нещо, старче - каза Гандър. - Подземните паркинги са доста неприятни места. Малката и? психоантенка ще те засече на мига. А тогава сигурно ще схване погрешно големия ти интерес към нея и внезапно ще получиш доста силно главоболие. А после…

- Да, схванах мисълта ти, Оуен - казах аз унило. - Но трябва да я видя поне на обществено място, където няма да ме забележи.

- Е, ами направи го тогава - рече Гандър. - Защо не пробваш някоя малка магийка. Как му казвахте вие, синхронизъм?

На другия ден реших да свърша малко рутинна работа. Отидох на гробището, където бяха погребани Греъм и Ели, за да фотографирам надписите върху надгробните камъни. Два пъти бях молил Гандър да свърши това, но той някак си все забравяше. Мисля, че предпочиташе другите аспекти на разследването.