Ан Райс - Полунощ 2

Роуан буквално почувства светлината по кожата си. Видя я как озари дървения бастун на пода на верандата, после черната обувка на Карлота, извита болезнено навътре, сякаш тънкият глезен беше изкълчен.

Дали някой виждаше през гъстите храсти мъртвата жена в стола и високата блондинка зад нея?

Роуан потрепери от глава до пети. Изви гръб, вдигна лявата си ръка и стисна кичур от косата си. Задърпа го, докато болката не стана непоносима.

Гневът си бе отишъл. Дори и последните горчиви остатъци от него бяха отмрели. Сега тя стоеше сама в хладния мрак, концентрирана върху болката в скалпа си. Беше толкова студено, сякаш не бе лятна нощ. Стоеше сам-сама, като в тъмна пропаст, в която не проникваше и лъч светлина, от която нямаше измъкване, без надежда за помощ или щастие. Светът бе изчезнал. Светът с цялата му история, с празната му логика, с мечтите и постиженията.

Бавно обърса уста с опакото на ръката си като дете. Взираше се в безжизнената ръка на мъртвата старица и зъбите и? затракаха, когато студът се запромъква все по-надълбоко в нея, за да я вледени. После се свлече на коляно, вдигна ръката и потърси пулс, но знаеше, че няма да го долови. Сложи я в скута на старицата и видя как струйка кръв се стича от ухото и?, плъзва се по врата и влиза в яката и?.

- Но аз не исках… - прошепна Роуан, като едва изговаряше думите.

Зад нея мрачната къща зееше, очакваше я. Не можеше да се накара да се обърне. Стресна я някакъв далечен, неопределен звук. Смрази я от страх; изпълни я с най-силния и истински ужас, който бе изпитвала през живота си. Не можеше да се обърне и да се върне в онези мрачни стаи. Не можеше. Закритата веранда я държеше като в капан.

Изправи се бавно и се загледа над гъстата трева, над плетеницата от растения, които се бяха вкопчили в мрежата и сега потрепваха по нея с мъничките си листа. Вдигна очи към облаците, които прелитаха над дърветата. И тогава разбра, че ужасният тих звук излиза от собствените и? устни - страховит отчаян стон.

- Не исках… - прошепна тя отново.

Така е, когато се молиш, помисли си тя с ужас. Така е, когато се молиш на никого и нищо да изличи ужаса на стореното от теб, да оправи нещата, да направи така, че това никога, никога да не се е случвало.

Видя лицето на Ели в болницата. Обещай ми, че никога, никога…

- Не исках да го направя! - прошепна тя съвсем тихо, така че никой освен Господ да не може да я чуе. - Боже, не исках да го направя. Кълна се. Не исках да го правя отново.

Някъде далече, в някакво друго селение, бяха останалите. Майкъл и англичанинът, Рита Мей Лониган и всички Мейфеър, събрани около масата в ресторанта. Дори Еужения, изгубена някъде в къщата, заспала и вероятно сънуваща. Всички останали.

А тя стоеше тук съвсем сама. Тя, която бе убила тази зла, жестока старица. Беше я убила така жестоко, както бе убивала и тя самата. Господ да я накаже за това. Да се продъни в ада дано. Господ да я накаже. Но не исках да го сторя, кълна се…

Отново обърса устата си. Скръсти ръце пред гърдите си, преви рамене и затрепери. Трябваше да се обърне и да влезе в тъмната къща. Да стигне до вратата и да се махне оттук.

Боже, не биваше да прави това, трябваше да се обади на някого, трябваше да каже, да извика онази Еужения и въобще всичко останало, което се правеше в такъв случай.

И все пак нямаше да понесе агонията да разговаря сега с непознати, да съчинява обичайните лъжи.

Остави главата си да се килне бавно на една страна и се взря в безжизненото тяло, прекършено и сгърчено в подобната на чувал рокля. Бялата коса бе така чиста, така мека на вид. Ето, това беше краят на един нещастен, ужасен живот в горчивина.

Затвори очи, вдигна немощно ръце към лицето си и започна да се моли.

«Помогни ми, защото не зная какво да направя, не зная какво направих, не мога да го поправя. А тя ми каза единствено истината. Винаги съм знаела, че в мен има нещо зло, и в тях също, затова Ели ме е отвела далече. Зло.»

Отново видя слабия блед призрак пред стъклената стена в Тибурон. Усети докосването на невидимите ръце в самолета.

Зло.

- Е, къде си? - прошепна тя в мрака. - Защо трябва да се страхувам да мина през тази къща?

Вдигна глава. Откъм дългия салон зад нея долетя още едно слабо проскърцване. Сякаш стара дъска се огъваше под нечии стъпки. Или пък къщата просто се слягаше? Беше тихо скърцане, сякаш по дъските тича плъх с малките си отвратителни крачета. Но тя знаеше, че не е плъх. С цялата си същност усещаше, че там има някой, някой стои в тъмното, в салона. И не беше старата Еужения.