Ан Райс - Полунощ 2

- Е, какво ще правиш тогава? - попита Майкъл.

- Ами ще внимавам. Какво друго мога да направя?

А сега тя искаше да се срещне с него в онази къща, чак в три часа, защото имала нужда да остане сама. С Лашър? А той как щеше да издържи до три часа?

Е, все пак си в Ню Орлиънс, човече. Не си се връщал в стария квартал. Май е време да го посетиш.

Излезе от хотела към единайсет и четирийсет и пет. Жегата го изненада и едновременно с това зарадва още при първата стъпка навън. След трийсет години в Сан Франциско, през които бе свикнал да се свива инстинктивно от хлада и вятъра.

Тръгна към горната част на града и осъзна, че през тези трийсет години е свикнал и с безкрайните изкачвания и слизания. Тук паважът беше равен, просто прекрасен. Сякаш всичко бе по-лесно - всяко вдишване на топлия въздух, всяка стъпка, пресичане на улицата, озъртането встрани към старите чернокори дъбове, които започнаха да променят изцяло гледката още щом пресече Джаксън авеню. Никакъв вятър в лицето, никакво заслепяващо тихоокеанско небе.

Избра Филип стрийт и тръгна по нея към Айриш Ченъл. Вървеше бавно, както едно време, знаеше, че ще стане още по-горещо, че дрехите му ще натежат и дори обувките му ще се овлажнят след малко, че рано или късно ще свали спортното си сако и ще го метне през рамо.

Но скоро забрави за всичко това; гледката събуждаше твърде много приятни спомени. Разсея го дори от тревогите за Роуан, от тревогите за мъжа. Сега просто се плъзгаше назад в миналото, докато вървеше покрай старите, покрити с бръшлян стени и младите мирти - тънки, обрасли с мъх и отрупани с големи кичести цветове. Нямаше да пропусне да ги перне с ръце. В същия миг стария всепоглъщащ копнеж се завърна с още по-голяма сила. Слава богу, че всичко си беше като едно време! Високите къщи в стил кралица Ана, много по-големи от къщите в Сан Франциско, все още се издигаха до по-ранните, предвоенни сгради с дебели стени и кръгли колони - яки и великолепни като къщата на Първа улица.

Накрая пресече внимателно оживената Мегазин стрийт и тръгна към Айриш Ченъл. Там къщите като че се свиха, колоните отстъпиха място на стълбове, дъбовете изчезнаха. Дори огромните диви череши свършиха на ъгъла с Констанс. Но това нямаше значение, всичко беше наред. Това бе неговият квартал - или поне навремето.

Улица «Благовещение» му разби сърцето. Тук вече не се виждаха реставрирани и пребоядисани къщи като на Констанс и Лоуръл стрийт. Пустите дворове бяха осеяни със стари гуми и боклуци. Къщата близнак, в която бе израснал, сега бе изоставена. На вратите и прозорците бяха заковани стари парчета шперплат, а дворът, където бе играл, се беше превърнал в същинска джунгла от плевели, опасана от грозна телена мрежа. Нямаше ги и старите лунничета, които цъфтяха в розово и ухаеха и лете, и зиме. Нямаше ги и банановите дървета до старата барачка в края на страничната алея. На вратата на малката бакалия на ъгъла висеше катинар, а старият бар не даваше никакви признаци на живот.

Малко по малко Майкъл осъзна, че е единственият бял човек наоколо.

Навлизаше все по-навътре в тъжния и занемарен квартал. Вървеше към тухлените жилищни блокове на комплекса «Свети Тома». Тук вече не живееха бели. Никой не му бе казал това.

Сега кварталът принадлежеше на черните. Майкъл чувстваше студените им оценяващи погледи, когато зави по Джозефин стрийт към старите църкви и училището. Още заковани с шперплат дървени къщи; приземният етаж на една жилищна сграда бе напълно разграбен. Отвън бе натрупана купчина разтрошени и прогнили мебели.

И все пак руините на изоставеното училище го потресоха най-силно. Прозорците на класните стаи бяха изпотрошени. Салонът, в чийто строеж бе участвал и той, сега изглеждаше напълно запуснат, изживял времето си, забравен.

Само църквите «Света Богородица» и «Свети Алфонс» още се издигаха горди и сякаш неразрушими. Вратите им обаче бяха заключени. Дворът на «Свети Алфонс» бе обрасъл с бурени, високи до коляно. Майкъл видя, че вратите на старите електрически табла са отворени и ръждясали, а бушоните са изтръгнати.

- Ша искате ли да видити църквата?

Майкъл се обърна. Беше го заговорил нисък оплешивяващ мъж с кръгло коремче и потно розово лице.

- Ми влезте в сакристията и те ши ви пуснат вътри - добави мъжът.

Майкъл кимна.

Дори сакристията беше заключена. Трябваше да натисне звънец и да изчака една дребна женица с дебели очила и къса кафява коса да му отговори през малко прозорче.