Ан Райс - Полунощ 2

- Не искаш ли да се оженим? Защо играем тези глупави игрички!

Какво ли щеше да стане с него, ако се беше оженил за нея? Видя големите и? начумерени кафяви очи. Чувстваше огорчението и разочарованието и?. Не, не можеше да си представи подобно нещо.

И тогава отново чу гласът и?:

- Знаеш, че рано или късно ще се оженим. Ние сме родени един за друг.

Родени един за друг. Наистина ли бе писано да си тръгне оттук, да прави това, което бе направил, да отпътува толкова надалече? Писано ли беше да падне от скалата и да се носи навътре в морето, далече от светлините на сушата?

Помисли си за Роуан - за всичко, което значеше тя за него. Помисли си за нейната чувственост, сладост, мистериозност, за слабото и? силно тяло, сгушено до него под завивките, за кадифения и? глас и студените и? очи. Помисли си за начина, по който го гледаше преди да правят любов. Гледаше го без капка егоизъм, сякаш бе забравила напълно за своето тяло, сякаш бе погълната от него. С две думи, гледаше го така, както един мъж гледа жена - жадно и агресивно. И все пак бе магически податлива в ръцете му.

Още се взираше в олтара - оглеждаше огромната великолепна църква.

Искаше му се да има вяра. После осъзна, че всъщност я има. Все още вярваше в своите видения, в добротата им. Вярваше в тях и в тяхната доброта така, както хората вярват в Господ и светците, в предначертания от Бога път, в призванието.

И все пак тази му вяра изглеждаше толкова глупава като всяка друга.

«Но аз го видях, почувствах го, помня и зная…» Не, все пак не си беше спомнил. Нищо в дългата история на Мейфеър не беше събудило спомена за онзи скъпоценен момент. Нищо, освен образът на Дебора. И въпреки цялата си увереност, че точно тя му се бе явила в отвъдното, той все пак не си спомняше нито дума, нищо конкретно.

Прекръсти се, съвсем импулсивно, докато още се взираше в олтара.

Колко години бяха минали от времето, когато правеше това всеки ден, по три пъти на ден? Отново се прекръсти, изненадан, замислен. «В името на Отца и Сина и Светаго духа», очите му не се откъсваха от Девата на олтара.

- Какво искат от мен? - прошепна. Опита се да си припомни поне малко от виденията и с отчаяние установи, че сега образът на тъмнокосата жена вече бе заменен от образа на Дебора, който си бе създал по описанията в досието. Новият образ беше заличил стария! Не, не беше спечелил нищо с прочитането на историята, напротив - беше изгубил и малкото, което помнеше.

Постоя още в тишината, с ръце в джобовете. После тръгна бавно по пътеката, докато не стигна до перилата пред олтара, изкачи мраморните стълби, прекоси олтара и тръгна към къщата на свещеника.

Слънцето прежуряше над Констанс стрийт, както винаги, безжалостно и грозно. Тук нямаше дървета. Градината около къщата на свещеника беше оградена с висока тухлена стена, моравата до църквата беше прашна и изгоряла от слънцето.

Църковният магазин в другия край, пълен с хубави малки статуйки и икони на светци, беше затворен. Прозорците му бяха заковани с дъски. На боядисаната дървена стена бе окачен знакът на агенция за недвижими имоти.

Малкият плешив мъж с потното зачервено лице седеше на стълбите на сакристията. Ръцете му бяха скръстени на коленете, а очите му следяха полета на сивоперестите гълъби, които се издигнаха от лющещата се фасада на «Свети Алфонс».

- Шъ тряя да ги отровим - каза той. - Осират сичко.

Майкъл запали цигара и предложи една на мъжа. Той я прие с кимване и Майкъл му подаде почти празния кибрит.

- Синко, що не вземеш да скриеш тоя златен часовник в джоба си? - рече мъжът. - Не се размотавай с него тука, чу ли?

- Ако ми искат часовника, ще тряя да го вземат заедно с китката и юмрука ми.

Старецът сви рамене и поклати глава.

Майкъл отиде до ъгъла на Мегазин и Джаксън и влезе в някакъв тъмен, доста неугледен бар, в най-печалната на вид изгнила дървена сграда. През всичките години в Сан Франциско не бе виждал толкова порутено място. Някакъв бял висеше като сянка в далечния ъгъл и се взираше в него с блеснали на сбръчканото лице очи. Барманът също беше бял.

- Дай една бира - каза Майкъл.

- Ква?

- Не ми пука.

Беше пресметнал времето идеално. В три без три прекоси Камп стрийт. Вървеше бавно, за да не му прилошее от жегата. Прислони се отново в сладката сенчеста и разнообразна красота на Гардън Дистрикт. Да, всичко си беше както преди. Отново се почувства добре; искаше да бъде тук и вероятно трябваше да бъде тук, ако човек сам можеше да чертае съдбата си.