Ан Райс - Полунощ 2

Той кимна.

- Да, разбирам.

- Искам да кажа, че оставам тук въпреки онзи мъж и вероятния му план, въпреки странното съвпадение, което ни срещна насред океана.

Той отново кимна, този път някак колебливо. После се облегна назад и пое дълбоко дъх. Избягваше да я гледа в очите.

- Но не можеш да ми кажеш - започна той след малко, - че няма да общуваш с това същество, че не искаш да разбереш значението на всичко това…

- Не, искам да разбера - отвърна Роуан. - Но не това ме задържа тук. Пък за призрака няма никакво значение дали сме в Монклеве, в Тибурон или в Донелайт. Колкото до онези хора от виденията ти, ще им се наложи да ти се явят пак и да обяснят какво точно искат от теб! Защото ти просто не знаеш.

Замълча, явно се опитваше някак да се успокои и да говори по-меко, може би се страхуваше, че е станала твърде рязка.

- Майкъл, ако искаш да останеш, трябва да вземеш решение на базата на нещо друго. Като например, да бъдеш тук заради мен, защото това е твоят град, защото мислиш, че тук ще бъдеш щастлив. Защото си обичал този квартал и тази къща още от дете и вероятно ще я обикнеш отново.

- Не съм спирал да я обичам.

- Но, моля те, не прави всичко заради тях! Направи го независимо от тях.

- Роуан, аз съм в тази стая сега заради тях. Не забравяй това. С теб не се срещнахме в яхтклуба.

Тя изпусна дълга въздишка и каза:

- Настоявам да забравим за това.

- Аарън ли ти даде този съвет?

- Не съм го молила за съвет - отвърна тя търпеливо. - Исках да се видим по две причини. Първо, да поговоря с него още веднъж, за да се уверя, че е честен човек.

- И?

- Да, той е точно какъвто го описваш. Но трябваше да го видя отново. - Замълча. - Той е изключителен събеседник.

- Зная.

- Почувствах го още когато се срещнахме на погребението. И дори преди това, на гроба на Ели.

- И сега вече си спокойна по отношение на него?

Тя кимна.

- Да, вече го познавам. Той не е по-различен от нас двамата.

- Какво искаш да кажеш?

- И той е не по-малко отдаден от нас - отвърна тя и сви леко рамене. - Точно както аз съм отдадена на хирургията, а ти на реставрацията на къщи. - Замисли се за миг и добави: - И той храни илюзии като нас.

- Да, разбирам.

- И исках да му благодаря, че ми даде да прочета историята. Трябваше да му обясня, че не бива да се безпокои, че не съм обидена, нито възмутена, и няма да предам доверието му.

Майкъл беше толкова облекчен, че не я прекъсна, и все пак беше объркан.

- Той попълни най-голямата и най-критична празнота в живота ми - продължи тя. - Мисля, че няма и представа какво означава това за мен. Твърде предпазлив е. И не знае нищо за самотата. Прекарал е почти целия си живот в онзи орден.

- Да, знам какво искаш да кажеш. Но мисля, че той все пак разбира.

- Но е много предпазлив. Онзи очарователен тъмнокос призрак наистина се е опитал да го убие.

- Да, знам.

- Все пак се опитах да му обясня колко съм му благодарна и че не искам да му се противопоставям по какъвто и да било начин. Само преди два дни нямах нито минало, нито семейство. А сега имам и двете. Намерих отговорите на най-мъчителните въпроси в живота си. Въпреки че сигурно не всичко още е ясно. Просто мисля за къщата в Тибурон и си казвам: «Няма нужда да се връщаш там, вече няма да бъдеш сама». И това е повече от прекрасно.

- Не смеех да мечтая за подобна реакция от твоя страна. Мислех, че ще се ядосаш, може би дори ще се обидиш.

- Майкъл, не ми пука как Аарън е събрал цялата тази информация. Не ми пука какво са правили колегите му, нито какво продължават да правят. Работата е там, че историята нямаше да се знае, ако не бяха я описали. Щях да си остана с онази старица и ужасиите, които ми наговори. А срамежливите братовчеди щяха само да се усмихват съчувствено, неспособни да ми кажат всичко, защото просто не знаят. Те са в течение само на късчета от цялото. - Тя си пое дълбоко дъх. - Знаеш ли, Майкъл, някои хора не са способни да получават дарове. Не знаят как да ги поискат, нито как да ги използват. Аз ще трябва да се науча. Тази къща е дар. Историята е дар. И тя ми помогна да приема това семейство! А те, те са най-големият от всички дарове.

Той отново почувства облекчение, огромно облекчение. Думите и? бяха като балсам за душата му. Но все пак не можеше да преодолее изненадата си.

- Ами какво ще кажеш за Карън Гарфилд и доктор Лемли? Беше ме страх как ще реагираш на това.

На лицето и? се изписа болка, този път по-силна, по-изявена.

Той веднага съжали за грубостта си. Въпросът му се стори непростим.