Ан Райс - Полунощ 2

- Но трябва да ти кажа и нещо за Карлота, за силата…

- Не е нужно, ако не искаш.

- Тя знаеше какво ще сторя с нея. Знаеше и нарочно ме провокира. Мога да се закълна.

- Защо?

- Това беше част от плана и?. Мислих много. Може би е искала да ме пречупи, да прекърши увереността ми. Използвала е чувството за вина, за да прекърши Деидре. Вероятно е сторила същото и с Анта. Но аз нямам намерение да влизам в определената от нея роля. Най-лошото, което можем да направим, е да продължим да умуваме какво искат онези хора от виденията, какво иска Лашър, или старицата. Все едно да се въртим в омагьосан кръг, начертан от тях самите.

- Май никога няма да разбера какво имаш предвид.

Той се извърна леко и зарови в джоба си за цигарите. Бяха останали само три. Предложи и? една, но тя отказа. Не откъсваше поглед от него, след малко заговори:

- Някой ден може да седнем на тази маса, да пийнем вино или бира и да поговорим за тях. За Петир ван Абел, за Шарлот, за Жулиен и всичко останало. Но не и сега. Сега искам да отделя важното от мистичното, плявата от зърното. И ми се ще ти да направиш същото.

- Слушам те - отвърна той и зарови за кибрита си. Нямаше го. Беше го дал на стареца.

Тя пъхна ръка в джоба на панталона си, извади елегантна златна запалка и запали цигарата му.

- Благодаря.

- Започнем ли да мъдруваме за тях, ефектът ще е винаги същият. Ще станем пасивни и объркани.

- Май си права - рече той. Мислеше за времето, прекарано в тъмната спалня на Либърти стрийт, когато се опитваше да си спомни, да разбере. Но ето, най-сетне бе в тази къща, а не бе свалял ръкавиците. Освен когато докосна останките на Таунсенд и смарагда. Самата мисъл да ги свали го ужасяваше. Не можеше да докосне вратите, масите, столовете, принадлежали на Мейфеър. Не можеше да докосне вехториите, сандъците с кукли на тавана, които Роуан му бе описала, нито пък онези вонящи буркани…

- Ще станем пасивни и объркани - повтори Роуан, за да привлече вниманието му - и няма да мислим с главите си, а точно това трябва да правим.

- Съгласен съм - отвърна той. - Ще ми се да притежавах твоя хладен разсъдък. Ще ми се да съм като теб - да съм затрупан с толкова неизвестни и да не се хвърлям през глава в мрака, за да се опитам да ги разбера.

- Защо да ставаме пионки в чужда игра - рече тя. - Трябва да се опитаме да влезем в най-добрата си форма, да действаме така, че силата и достойнството да са на наша страна.

- Искаш да кажеш, да станем перфектни.

- Какво?

- Онази нощ в Калифорния каза, че според теб всички трябва да се стремим към съвършенство.

- Да, така е. Вярвам в това. Винаги се опитвам да намеря перфектния отговор. Затова не си мисли, че съм откачена, щом не избухвам в сълзи. Не си мисли, че не знам какво съм сторила с Карън, Лемли или онова малко момиче. Знам го, и то много добре.

- Не исках да…

- Напротив, точно това искаш да кажеш - отвърна тя остро. - Но не си мисли, че положението ще се оправи, ако цивря постоянно.

- Роуан, не исках…

- Плаках цяла година, преди да те срещна. Започнах да плача, когато Ели умря, а после плаках и в прегръдките ти. Плаках, когато ми се обадиха, че Деидре е мъртва, а дори не я познавах, не я бях виждала. Плаках ужасно много. Плаках, когато я видях в ковчега вчера. Плаках за нея и снощи. Плаках и за онази старица. Не, не искам да плача повече. Тук имам дом, семейство и минало, благодарение на Аарън. Имам теб. Мисля, че имам бъдеще с теб. За какво да плача, питам те, за какво?

Тя се взираше в него, явно беше ядосана, объркана, сивите и? очи направо го пронизваха в сумрака.

- Ти мен ще разплачеш, ако не спреш - рече и? той.

Тя се засмя въпреки себе си. Лицето и? се проясни красиво, устата и? неволно се изви в усмивка.

- Е, добре. Все пак има нещо, което може да ме разплаче. И за да бъда напълно откровена, ще ти го кажа. Бих… бих плакала, ако те загубя.

- Това е добре - прошепна той и я целуна бързо, преди тя да успее да го отблъсне.

С лек жест Роуан му показа да си стои на мястото и да бъде сериозен. Да слуша. Той кимна и сви рамене.

- Кажи ми сега - какво искаш да правиш? Какво ти искаш да направиш? Не говоря за онези същества и техните намерения. Какво искаш ти?

- Искам да остана тук - отговори той. - Направо ме е яд, че ме нямаше толкова дълго. Не знам защо направих такава глупост.

- Добре, сега вече говориш ти.

- Е, в това можеш да не се съмняваш. Знаеш ли, дойдох пеша дотук, минах по старите улици от детството ми. Но това вече не е моят квартал. Е, никога не е бил красив, но сега е напълно съсипан… няма го вече.