Ан Райс - Полунощ 2

А жената от видението му беше казала, че ще се срещнат в точно определен момент, в онази къща, в онзи критичен миг, когато…

- Майкъл, кажи, искаш ли?

Сякаш през воал той виждаше как лицето на жената се озарява от щастие, като детско лице. И все пак изглеждаше така далечна, така щастлива и далечна.

Ти ли си, Дебора?

- Майкъл, свали ръкавиците - стресна го гласът на Роуан - и се хващай за работа! Върни се към себе си. Цели петдесет години никой не е бил щастлив в тази къща, никой не я е обичал! Сега е време за нас, за нашата обич и победа. Ще завоюваме тази къща! Разбрах го, щом прочетох досието. Майкъл, това е нашата къща.

Но ти можеш да промениш… И за миг не се съмнявай, че притежаваш силата, защото тя извира от…

- Майкъл, кажи нещо.

От какво? Не ме оставяй така. Кажи ми!

Но те бяха изчезнали, сякаш изобщо не се бяха появявали. Той стоеше насред салона, на озарения от слънцето дъсчен под с цвят на кехлибар, а Роуан чакаше отговора му.

Къщата също чакаше, красива под слоевете прах и мръсотия, под мрака и плетеницата на лозите. Чакаше в жегата и влагата, чакаше.

- Да, скъпа, ще го направя - каза той, сякаш се събуждаше от сън. Сетивата му бяха завладени от аромата на орловите нокти, цъфнали по мрежата, от песента на птиците и топлината на слънцето.

Майкъл се завъртя в центъра на огромната стая.

- Светлина, Роуан. Трябва да пуснем тук светлина. Хайде. - Хвана я за ръката. - Да видим дали тези стари капаци още могат да се отварят.

Трийсет и едно

Започнаха да изследват къщата тихо и почтително. Отначало вървяха така, сякаш се бяха промъкнали в музей и се страхуваха, че пазачите всеки миг ще ги изпъдят.

Не смееха да докоснат вещите на вече мъртвите и? обитатели. На стъклена масичка в зимната градина имаше чашка за кафе. На един стол бе сгънато списание.

Вървяха из стаите и коридорите, дърпаха завесите, отваряха капаците и само от време на време се осмеляваха да надзърнат в дрешници, шкафове и чекмеджета.

Но лека-полека започнаха да свикват със сенчестия сумрак и станаха по-дръзки.

Само в библиотеката се задържаха цял час, разглеждаха подвързаните в кожа книги на класиците и старите счетоводни книги от плантацията Ривърбенд. С тъга установиха, че страниците им са прогнили. Вече почти нищо не се четеше.

Не докоснаха документите на бюрото, които Райън Мейфеър щеше да събере и прегледа. Разгледаха портретите по стените.

- Това трябва да е Жулиен. - Тъмнокос красавец им се усмихваше от стената в коридора. - Но какво е това зад него? - Картината бе така потъмняла, че Майкъл не можеше да различи нищо. Накрая го забеляза - Жулиен стоеше пред вратата на къщата.

- Виж онази стара фотография. Това явно е Жулиен със синовете си. Този до него е Кортланд. Моят баща. - Да, бяха позирали на верандата. Усмихваха се от избледнялата кафеникава снимка, изглеждаха доста весели.

Какво ли ще видиш, ако ги докоснеш, Майкъл? И откъде знаеш, че Дебора не иска да направиш точно това?

Той бързо се извърна. Искаше да последва Роуан. Харесваше походката и?, дългите и? крака и начина, по който косата и? се поклащаше в ритъм. Тя влезе в трапезарията и му се усмихна. Идваш ли?

В малкото килерче с висок таван откриха безброй сервизи прекрасен порцелан: «Минтън», «Ленъкс», «Уеджууд», «Ройъл Долтън» - с цветни мотиви, с ориенталски мотиви, със златни и сребърни ръбчета. Имаше стар бял порцелан, китайски порцелан, дори античен «Блу Уилоу» и «Спод».

Имаше много сандъци, пълни с безброй подобни съкровища, на всяко от които се виждаше един и същ монограм «М».

Майкъл разбираше от такива неща; беше добре запознат с викторианската епоха. Можеше да идентифицира всеки нож за риба, вилица за стрида и лъжичка за сладко, както и безброй други прибори, украсени с най-различни орнаменти.

Откриха сребърни свещници, сложно украсени купи за пунш, плата за сервиране, поставки за хляб, кутии за масло, стари кани за вода, за кафе, чайници и гарафи. Всичко беше много изящно. Като по магия, само с леко потъркване, под чернилката засияваше старо сребро.

В дъното на шкафовете откриха великолепни стъклени чаши, полирани кристални чинии и плата.

Само покривките и купищата салфетки вече не ставаха за нищо. Финият лен, поръбен с дантела, беше изгнил от влагата. Но гордата буква «М» все още личеше тук-там под тъмните петна на плесента.

Все пак няколко салфетки бяха запазени, увити в синя хартия, в едно чекмедже от сух кедър. Тежката дантела беше пожълтяла красиво. До тях бяха скупчени костени, сребърни и златни пръстени за салфетки.