Ан Райс - Полунощ 2

- Наричахме ги яйца с бекон - каза Майкъл и откъсна едно стръкче за нея. - Виж, цветчетата са кафяви и жълти, опъстрени с оранжево. А тук има и сини. А онези там са циганчета, има и ружи - едрите сини цветове до верандата наричахме алтея.

- Алтея, красиво име.

- Пълзящото по мрежата растение се казва върбинка, или коралов венец, но ние я наричахме планинска роза.

Между пъстрата плетеница на растенията се виждаше старият бял стол на Деидре.

- Трябвало е да подрежат цветята, за да може тя да гледа навън - каза Майкъл. - Виж как са превзели цялата мрежа и почти са задушили бугенвилията. Тя е най-красива, нали?

Да, виолетовите и? цветове просто сияеха на светлината.

- Господи, колко пъти съм се опитвал да наподобя всичко това в някой малък заден двор в Калифорния, преди да дам ключа на собственика. След като съм окачил дантелени пердета на прозорците и съм положил дъбовия паркет… А тук всичко цъфти в изобилие, от само себе си…

- И е твое. Наше. - Колко невинна изглеждаше сега, колко искрена беше меката и? усмивка.

Хвана ръката му и стисна дланта в черна ръкавица.

- Ами ако къщата е изгнила отвътре? Ако не може да се поправи.

- Ела тук и погледни. Виж как верандите за слугите се издигат нагоре? Значи фундаментът е в добро състояние. На първия етаж не се виждат никакви течове, не е избила влага. Нищо! Едно време тези веранди са били нещо като коридори, откъдето са минавали слугите. Затова и прозорците са толкова високи и започват от самия под, защото са по-скоро врати. Никоя от тях не е пропаднала. А от тази страна идва влажен вятър откъм реката. Всъщност в целия град къщите са строени така, че да се отварят за речния бриз.

Роуан вдигна глава към прозорците на стаята на Жулиен. Дали мислеше за Анта?

- Усещам как проклятието се вдига от тази къща - прошепна тя. - Така е било писано. Ние с теб да дойдем тук и да се обичаме.

Да, така е, помисли си той, но незнайно защо не го изрече. Може би просто покоят му вдъхваше някакво страхопочитание, може би просто се страхуваше да предизвика невидимото, което ги наблюдаваше.

- Това са солидни тухлени стени, Роуан - продължи Майкъл. - Някои са дебели по половин метър. Представяш ли си. Отвън къщата е измазана така, че да прилича на каменна. Такава е била модата. Виждаш ли жлебовете по боята? Искали са да изглежда като лятна къща, построена от огромни каменни блокове.

- Тази къща е истинска мешавица от стилове - добави след малко. - Решетки от ковано желязо, коринтски, дорийски и йонийски колони, врати в ориенталски стил…

- Да, с форма на ключалки - каза тя. - Знаеш ли къде видях такава врата? На гробницата. Контурът и? беше издълбан на върха на гробницата.

- Какво искаш да кажеш?

- Ами просто същият контур, издълбан под покрива. Изглеждаше точно като тези врати, ако, разбира се, не са искали да изобразят именно ключалка. Ще ти покажа. Може да идем днес или утре. Точно до главната алея е.

Незнайно защо, това го притесни. Контур на врата, издълбан на гробница. Мразеше гробищата, а гробниците - още повече. Но рано или късно щеше да се наложи да я види. Продължи да говори, опитваше се да се отърси от неприятното усещане, искаше да се отдаде само на съзерцанието на къщата, окъпана сега от прекрасната слънчева светлина.

- А от северната страна пък има прекрасни италиански прозорци, което е съвсем различно архитектурно влияние. Но все пак всичко изглежда в хармония. Къщата е построена точно за този климат, с високи петнайсет стъпки тавани. Тя е като огромен капан за светлината и хладния бриз, същинска крепост срещу жегата.

Роуан го прегърна през кръста и влязоха вътре. Тръгнаха към дългото сенчесто стълбище.

- Виж, мазилката още се държи - рече Майкъл. - Със сигурност е оригиналната, но е майсторски изработена. Вероятно са направили ръчно тези орнаменти. Не се вижда и най-малката цепнатина. Ако слезем в подземието, ще видим, че стените продължават дълбоко надолу, а подпорните колони са огромни и масивни. Няма начин да е иначе. Всичко е толкова стабилно, устойчиво.

- Да, но когато я видях за първи път, ми се стори безнадеждно запусната.

- Представи си, че тези стари тапети ги няма, боядисай стените в топли ярки цветове. Представи си пода чист и сияещ.

- Сега това е наше. Вече ние пишем историята.

- Историята на Роуан и Майкъл - каза той с лека усмивка. Поспря на върха на стълбището. - Тук нещата изглеждат по-прости. Таваните са с около фут по-ниски, мащабът е по-малък.

Тя се засмя и поклати глава.