Ан Райс - Полунощ 2

- Сигурно сега се чувстваш като на друга планета.

- Не, не бих казала. Като че просто съм попаднала в друго измерение - отвърна тя някак глухо. Докосна дрехите по закачалките. За него те изглеждаха просто като сенки. - Като си помислиш само, че двайсети век е към края си, а тя е преживяла целия си живот в тази стая. - Отстъпи назад. - О, този тапет е ужасен. Виж, там има някакъв теч.

- Не е нищо сериозно, скъпа. Просто малък теч. Нормално е в толкова голяма къща. Но ми се струва, че мазилката е заминала.

- Как така заминала?

- Твърде стара е, за да може да се закърпи. Виж как се рони. Ще трябва да оправим и тавана. - Сви рамене. - Ден-два работа.

- Ти си гений.

Той се засмя и поклати глава.

- О, тук има и стара баня. Всяка стая си има баня. Опитвам се да си представя всичко чисто и подредено…

- Аз си го представям - рече той. - Знам точно как да го оправя.

Стаята на Карлота беше последната голяма спалня в края на коридора - приличаше на огромна сумрачна пещера, с черно легло с четири подпори, покрито с балдахин от тафта. Имаше и няколко зловещи столове с калъфи. Миришеше на застояло. По лавиците стояха наредени юридически книги и справочници. И тук имаше молитвеник и броеница, като че оставени само преди миг. На шкафчето лежаха белите ръкавици на старицата, а до тях - обеци с камеи и кехлибарена броеница.

- На такива броеници им викахме бабешки - каза Майкъл. - Бях ги забравил. - Той посегна да я докосне, но бързо отдръпна ръка като опарен.

- И на мен не ми харесва тук - прошепна Роуан. Тя се сгуши до ръката му, сякаш изведнъж и? бе станало студено. Или страшно. - Не искам да пипам нещата и?. - Гнусеше се от дрехите в гардероба, от старите мебели, колкото и да бяха красиви.

- Райън ще се погрижи за всичко - добави тя, но стана още по-неспокойна. - Той каза, че Джералд Мейфеър ще дойде и ще и? изнесе нещата. Завещала ги на баба му. - Сепна се и се обърна стреснато. Втренчи се почти гневно в огледалото между страничните прозорци. - И тук мирише на камфор. Но и на нещо друго.

- На върбинка и на розова вода - каза Майкъл. - Ето го шишенцето. Слагат такива в пансионите в Северна Калифорния.

- Да, ама ми се струва зловещо и унило.

Тръгнаха към задната врата на стаята, която водеше към къс коридор и няколко стъпала. Горе имаше две малки стаи, една след друга.

- Едно време тук са спели слугините - обясни Майкъл. - Едната стая сега е на Еужения. Всъщност оттук се влиза в крилото за слугите, но не ми се вярва някога да са ползвали междинната врата, защото тя е направена наскоро. Избили са я в стената. Едно време слугите са влизали в главната къща единствено през онази веранда.

В края на крилото се виждаше мътна светлина.

- Това стълбище води към кухнята. А тази стара баня тук е на Еужения. Навремето черните слуги не са ползвали банята на белите. Сигурно вече си чувала доста за тия порядки.

Свиха към по-голяма стая. Роуан пристъпваше предпазливо по избелялата черга, Майкъл вървеше след нея. Отиде до прозореца и леко дръпна крехката завеса, за да погледне към тротоара на Честнът стрийт и изящната фасада на огромната къща отсреща.

- Виж, и тази къща е отворена към реката - каза Майкъл и посочи сградата. - Но там пристройките за каретите още стоят и дъбовете не са изсечени. Виж как се лющи хоросанът от тухлените стени. Той също е направен като имитация на камък.

- От всеки прозорец виждаш само дъбове - каза Роуан, говореше тихо, като че да не обезпокои наслоения прах. - А небето е толкова наситеносиньо. Дори светлината е по-различна тук. Някак мека, като във Флоренция или Венеция.

- Така е.

Той отново се вгледа тревожно във вещите на старата жена. Може би погнусата на Роуан се бе предала и на него. С отвращение си помисли какво ли би било да свали ръкавиците и да докосне нещо на Карлота.

- Какво има, Майкъл?

- Хайде да се махаме оттук - каза той под нос, хвана я за ръката и я поведе към главния коридор.

Тя го последва доста неохотно към стаята на Деидре. Погнусата и объркването и? ставаха все по-силни. Все пак трябва да завърши това пътуване. Очите и? опипваха жадно старите фотографии и малките викториански столове. Майкъл я прегърна, когато тя се втренчи в отвратителното петно на матрака.

- Ужасно е. Трябва да извикам някой да го почисти - рече той.

- Аз ще го почистя.

- Не, аз ще го почистя. Нали каза, че мога да наема хора за всичко. Е, ще се погрижа и за това.

Той също се вгледа в петното - беше голямо и овално, лепкаво в средата. Дали жената бе кървяла на смъртното си легло? Или пък просто се бе изпускала в жегата на тази ужасна стара стая?