Ан Райс - Полунощ 2

Докосни ги. Дали инициалите «МБМ» означаваха Мери Бет Мейфеър? А тук има пръстен с инициали «ЖМ». Знаеш на кого е бил, нали?

Но Майкъл ги върна на мястото им. Пръстите му бяха пъргави, въпреки ръкавиците. Само дето ръцете му вече бяха потни и това го дразнеше. Да, този кръст, както го беше нарекла Роуан, бе доста тежък.

Следобедното слънце хвърляше дългите си полегати лъчи през прозорците на трапезарията. Погледна я отново на тази светлина. Роуан Мейфеър. Селските пейзажи по стените като че оживяха и разкриха невидимо досега множество от фигури, пръснати из изгубените вече поля на плантацията. Голямата продълговата маса изглеждаше много стабилна и едновременно с това изискана. Столовете в стил «Чипъндейл» с техните сложно резбовани облегалки бяха подредени покрай стените.

Дали ще вечеряме скоро тук, на светлината на свещите?

- Да - прошепна тя. - Да!

А после в килера към трапезарията откриха превъзходни чаши, достатъчни за кралски прием. Имаше изящни кристални чаши със столчета, тежки чаши с двойно дъно, с флорални мотиви - чаши за шери, чаши за бренди, за шампанско, за бяло и червено вино, за десертно вино. С тях вървяха и гарафи със стъклени запушалки, кристални кани, красиви чинии, цели купища искрящ кристал.

Толкова много съкровища, помисли си Майкъл, и всички сякаш чакат да бъдат докоснати от вълшебна пръчица и да бъдат подредени отново на масата.

- Започвам да мечтая за партита - каза Роуан. - За партита като в онези дни, когато са се събирали всички роднини и масите били отрупани с храна.

Майкъл я гледаше, без да продума. Бе взела една фина чаша със столче и я въртеше на слабата светлина.

- Толкова са изящни, толкова изкусителни - каза Роуан. - Не съм си и помисляла, че някой още може да живее така днес, в Америка. Изглежда ми толкова странно. Пътувала съм из целия свят, но не съм виждала дом като този. Сякаш времето е спряло напълно.

Майкъл се усмихна.

- Не, тук просто всичко се променя много бавно. И слава богу.

- Да, изглежда като излязло от сънищата. Имам усещането, че съм мечтала точно за такъв живот, сънувала съм го, но още със събуждането съм забравяла всичко. И все пак нещо в мен като че помни, нещо ме караше да се чувствам чужда на света, в който живеех.

Излязоха на слънчевата светлина, обиколиха плувния басейн и разгледаха порутената кабина.

- Все пак изглежда солидна - каза Майкъл, след като огледа плъзгащите се врати, умивалника и душа. - Може да се ремонтира. Направена е от кипарисови дъски, а тръбите са медни. Нищо не може да разруши кипариса. Мога да оправя всичко само за няколко дни.

Върнаха се сред високата трева, където някога се бяха издигали пристройките. От тях бе останала само печална на вид дървена конструкция в края на имота.

- Е, не е толкова зле - рече Майкъл, докато се взираше през прашните мрежи. - Вероятно тук са живеели прислужниците. Било е нещо като гарсониера.

Тук се издигаше и големият дъб, при който Деидре бе търсила усамотение. Извисяваше се поне осемнайсет стъпки над главите им. Короната му беше гъста, прашна и натежала от жегата. Сигурно беше прекрасен през пролетта. Групички бананови дървета се гушеха като чудовищно избуяли треви в кръпките слънчева светлина. Дългата красива тухлена стена се простираше по цялото протежение на имота, обрасла с бръшлян и глициния чак до пантите на портата откъм Честнът стрийт.

- Глицинията още цъфти - каза Майкъл. - Обожавам лилавите и? цветове - когато минавах оттук, обичах да ги докосвам, да гледам как потрепват мъничките листенца.

Защо, по дяволите, да не свали ръкавиците, за да докосне нежните цветове?

Роуан стоеше със затворени очи. Дали слушаше птиците? Майкъл се загледа в дългото задно крило на къщата, във верандите за слугите с белите дървени перила и бели решетки. Беше щастлив, неимоверно щастлив. Беше си у дома.

У дома. Та той не бе живял на подобно място. Но бе обичал тази къща, дори отдалече. Сякаш винаги бе живял в нея. Когато бе надалече, копнееше за нея, мечтаеше за нея…

Не можеш да си представиш колко голяма е опасността…

- Майкъл?

- Да, скъпа? - Целуна я, косата и? ухаеше превъзходно, слънчево. Кожата и? блестеше от топлината. Видението обаче се стопи. Той отново отвори широко очи на ослепителната светлина и се потопи в приспивното жужене на насекомите.

Мрежа от лъжи…

Роуан вървеше пред него във високата трева.

- Тук има някакви плочи. - Гласът и? звучеше съвсем слаб. - Навсякъде са.

Крачеше след нея към предната част на градината. Там намериха малки гръцки статуи, гипсови сатири, красиво обветрени от времето, които надзъртаха със слепи очи изпод избуялия чемшир. Мраморни нимфи се криеха сред гъстите восъчни листа на камелиите, а малките жълти цветчета на лантаната сияеха на слънцето.