Ан Райс - Полунощ 2

- И колко високи са тези по-малки стаи, към четири метра?

Обърнаха се и тръгнаха по коридора към първата спалня в предната част на къщата. Прозорците и? гледаха към предната и страничната веранда. Молитвеникът на Бел лежеше на скрина, на корицата му със златни букви бе изписано името и?. На ръждясали прашни куки висяха фотографии с прогнили рамки.

- Отново Жулиен. Той трябва да е - каза Майкъл. - И Мери Бет. Виж, Роуан, тя доста прилича на теб.

- Да, всички така казват.

Броеницата на Бел, с името и?, гравирано на гърба на разпятието, лежеше на възглавницата на старомодното легло с подпори. От пухената завивка се вдигна прах, когато Майкъл я докосна. На балдахина беше избродиран венец от рози.

Всичко изглеждаше доста мрачно - от избелелите тапети на цветя до тежките гардероби, които се бяха килнали леко напред. Килимът се беше разнищил и цветът му не се различаваше от праха. Клоните на дъбовете надничаха като призраци през завесите от шантунг. Банята беше чиста и съвсем обикновена - плочките сигурно бяха слагани по времето на Стела. Имаше огромна стара вана, каквито все още можеш да видиш в старите хотели, висока мивка и купчина прашасали хавлии на поставката от ракита.

- Боже, това е най-хубавата стая - рече Роуан зад гърба му. - Югозападно изложение. Помогни ми да отворя прозореца.

Двамата натиснаха упоритата рамка.

- Все едно си в къщичка на дърво - каза Роуан и излезе на големия балкон. Погали жлебовете на една коринтска колона и се загледа в преплетените клони на дъбовете. - Виж, катерица. О, две са. Изплашихме ги. Толкова е странно. Все едно сме в гората и ако поискаме, можем да се покатерим по клоните. И да стигнем по тях чак до небето.

Майкъл изпробва с крак гредите на балкона.

- Стабилни са, като всичко останало. Дори железните перила не са ръждясали. Все пак имат нужда от една боя. - И на покрива нямаше течове.

Този дом просто бе чакал всичките тези години да бъде ремонтиран. Майкъл спря и свали сакото си. Жегата най-после го беше победила, дори тук, където се усещаше бризът от реката.

Преметна го на рамо.

Роуан стоеше със скръстени ръце, облегната на железните перила.

Той гледаше надолу, през плетеницата на малките маслинени дръвчета, към предната порта. Виждаше се там, като момче, съвсем ясно. Но Роуан плесна с ръце и го поведе отново към стаята.

- Виж, има врата към съседната спалня. От нея също се излиза на страничния балкон.

Той се взираше в една овална фотография? Стела? Да, сигурно беше Стела.

- Няма ли да е прекрасно? Ще си направим тук всекидневна.

Той погледна към молитвеника с изписаното в златно име «Бел Мейфеър». За миг се зачуди дали да не го докосне. Бел беше описвана като сладка, добра жена.

Как би могла тя да те нарани? От колко време си в тази къща и още не си използвал силата си.

- Майкъл?

Не, не можеше да го направи. Ако започнеше, щеше ли да спре? Това можеше да го убие, щеше да мине през него като електричество, щеше да го ослепи, неизбежно щеше да го ослепи. Потокът от образи щеше да нахлуе в него като мътна вода, като какофония от гласове. Не. Не ти трябва. Никой не те кара да го правиш.

Сви се от мисълта, че някой внезапно може да го накара, да свали ръкавиците му и да го накара насила да докосне предметите. Беше го страх.

Роуан го викаше. Той погледна за последно молитвеника, преди да продължи нататък.

- Това сигурно е била стаята на Мили. Има и камина. - Роуан стоеше пред висока тоалетка. Държеше някаква кърпичка с монограм. - Тези стаи са като светилища.

Отвъд високия прозорец се виждаше бугенвилията, която бе превзела напълно верандата и дори металните перила не се виждаха от нея. Отдолу беше верандата, на която бе седяла Деидре. Но тук нямаше мрежа.

- Да, във всички стаи има камини - каза той разсеяно, не можеше да откъсне поглед от лилавите цветове на бугенвилията. - Трябва да огледам огнеупорните тухли в комините. В тези камини никога не са горили дърва, само въглища.

Сега в тях обаче имаше газови горелки и това му харесваше. От много време не беше виждал малките синкави пламъчета, които правеха зимния сумрак така уютен.

Роуан стоеше пред вратата на дрешника.

- На какво мирише?

- За бога, Роуан Мейфеър, никога ли не си виждала дрешник, който мирише на камфор?

Тя се засмя.

- Никога не съм виждала толкова стар дрешник, Майкъл Къри. Никога не съм живяла в стара къща, нито пък съм отсядала в стар хотел. Моите осиновители държаха всичко да е много модерно. Обичаха ресторанти на покривите на сградите, само от стъкло и месинг. Не можеш да си представиш докъде стигаха, само и само да са в крак с модата. Ели не можеше да понася нищо старо или използвано. Всяка година изхвърляше дрехите си.