Ан Райс - Полунощ 2

- Ами ако видиш щастие? Ако видиш нещо красиво. Като онази жена в Лондон, която е докоснала нощницата и?.

- Наистина ли го мислиш? Хората в Таламаска не са непогрешими. Те са просто хора.

- Не, не са просто хора. Те са като мен и теб. Имат свръхестествени способности.

Говореше меко, без яд, но той знаеше как се чувства. Отново се загледа в свещите, после и в строшената статуя в банята и изведнъж си спомни за майските процесии, за огромната статуя на Девата, клатушкаща се над тълпата по улиците. Хиляди цветя. А после се замисли за Деидре - Деидре и Аарън в онази ботаническа градина. «Искам нормален живот.»

Заобиколи леглото и отиде до старомодната тоалетка. Отвори горното чекмедже. Бели нощници от мек памук, лъхащи на сладък парфюм. И леки летни роби от естествена коприна.

Извади една нощница - съвсем фина, без ръкави, с десен на бледи цветя. Остави я на купчина върху тоалетката и свали ръкавиците си. Притисна плътно длани и после докосна дрехата. Затвори очи.

- Деидре. Виждам само Деидре.

Пред очите му се разкри някакво огромно пространство. В сумрака видя стотици лица, чу гласове, стонове, писъци. Беше непоносимо. Някакъв мъж вървеше към него, като газеше през телата на останалите! «Не, спри!» Изпусна нощницата. Остана със затворени очи, опитваше се да си спомни какво бе видял, въпреки че се страхуваше от образа на този кошмар. Стотици скупчени хора и някой му говореше бързо, саркастично. «Господи, какво беше това?» Той се втренчи в ръцете си. Беше чул нещо като барабан, който отмерваше марш… Звучеше му познато.

Марди Грас, преди много години. Той бързаше по улицата с майка си. Беше зима.

«Хайде, да видим Тайната гилдия на Камю.» Да, беше същият барабан. И сиянието идваше от натруфените платформи.

- Нищо не разбирам - прошепна той.

- Какво видя?

- Някаква пълна глупост. - Той се загледа вбесен в нощницата. Посегна бавно към нея. - Последните дни на Деидре. Само нея. Нищо друго. - Докосна меката тъкан, много леко. - Виждам градината откъм верандата - прошепна той. - Да, ето я и върбинката, някаква пеперуда пърха по мрежата, виждам и ръката на Деидре, отпусната вдясно. Лашър е там, тя се радва, че той е до нея, точно до нея. Ако извърне глава настрани, ще го види.

Отново пусна нощницата.

- Само светлина и цветя. А тя… тя беше щастлива.

- Благодаря ти, Майкъл.

- Не ме карай да го правя отново, моля те. Съжалявам, но не мога. Не искам.

- Разбирам. - Тя се приближи до него. - Съжалявам. - Говореше тихо, гласът и? беше искрен, успокояващ, но изглеждаше озадачена. Искаше да разбере какво беше видял първия път.

Той също. Но едва ли щеше да успее.

И все пак беше в тази къща, имаше силата, дадена му вероятно от тях! А се страхуваше да я използва, той, Майкъл Къри, страхливецът, който не спираше да приказва, че има важна мисия.

Нима не те го бяха довели тук? Нима не очакваха да докосва предметите в тази къща? Тя също го искаше. Как иначе?

Протегна ръка и докосна крака на леглото. Пладне, сестри, прислужница чисти с прахосмукачка, някой се оплаква от нещо. Образът бе толкова мимолетен, че се размаза пред очите му. Прокара пръсти по матрака. Белият и? крак приличаше на направен от тесто. Джери Лониган беше тук, вдигаше я, говореше нещо под нос на помощника си: «Гледай само на какво прилича тази стая».

После докосна стената. Видя лицето на Деидре, разкривено от идиотска усмивка, а по брадичката и? течеше лига. Докосна вратата на банята. Някаква бяла сестра крещеше на Деидре да идва, да не си тътри краката. Знаела, че може. Болката в Деидре, която я разяждаше. Някакъв мъжки глас, дойде чистачката, мярна се и тоалетната, шум от казанче, жужене на комари, рана на гърба и?. Господи, имаше рана от облегалката на люлеещия се стол. Беше загноила, поръсена с бебешка пудра. Боже, хора, луди ли сте. А сестрата просто я държеше на тоалетната чиния. Не мога…

Той се обърна и мина бързо покрай Роуан, като блъсна ръката и?, когато тя се опита да го спре. Докосна колоната на стълбището. Покрай него се мярна памучна дреха, чу стъпки по стария килим. Някой пищеше, плачеше.

- Майкъл!

Той се затича нагоре по стълбите след тях. Бебето плачеше в люлката. Огласяше цялата къща.

Миризма на химикали, смрадта на мътилката в онези буркани. Беше ги зърнал предната нощ, а и тя му беше разказала за тях. Но сега трябваше да ги разгледа, да ги докосне. Да докосне гадните буркани на Маргьорит. Беше усетил вонята им, когато снощи дойде да види трупа на Таунсенд.

Само дето не бе останал никакъв труп, а кости. Хвана се за перилата и пред очите му блесна образът на Роуан, стиснала газена лампа. Беше ядосана, нещастна, искаше да избяга от старицата, която я съсипваше със злобата си, с думите си. После видя и черната прислужница с парцал за прах. Някакъв дърводелец сменяше стъклото на прозореца на таванската стая. «Господи боже, тук вони ужасно.» «Мълчи и си върши работата.» Спалнята на Деидре, някакъв писък заглушава другите гласове, става пронизителен, после заглъхва, но приижда пак. И вратата, точно отпред, някой се смее, мъж, който говори на френски. Какво казва… не мога да различа нито една дума, от стаята вони ужасно.