Ан Райс - Полунощ 2

Но не, първо стаята на Жулиен, леглото на Жулиен. Смехът става по-силен, само че се смесва с плач на бебе; някой тича нагоре по стълбите, точно зад него. Докосна вратата и отново видя Еужения. Чисти, оплаква се от миризмата. Монотонният глас на Карлота, не може да различи думите, после онова ужасно петно в мрака, там, където бе умрял Таунсенд, поел последния си дъх през изгризаната дупка в килима. Камината, мимолетния образ на Жулиен! Същият мъж, да, същият мъж, когото бе видял, когато държеше нощницата на Деидре. Да, Жулиен се взираше в него. Виждам те, а после нечии тичащи стъпки. Не, не искам да виждам това. Посегна към перваза на прозореца, стисна връвта на сенника и го вдигна. Той се нави с тракане и разкри мръсните стъкла.

Тя излетя през стъклото. Анта. Падна на покрива, ужасена, косата и? се бе разпиляла по лицето и?, окото и?, виж и? окото, виси на бузата. Господи боже. Плачеше. «Не ме наранявай, недей! Лашър, помогни ми!»

- Роуан!

И защо Жулиен не и? помогне. Защо просто седи и плаче.

- Ако щеш викай и дявола от ада, но никой няма да ти помогне - съска Карлота…

Жулиен е безпомощен.

- Ще те убия, ще те убия, кучко…

Тя падна, няма я вече, писъкът и? затрептя като огромен червен флаг на синьото небе. Жулиен е закрил лицето си с ръце. Безпомощен. После потрепери и изчезна. Призрак. Отново хаос, образът на Карлота се стопи.

Майкъл докосна с две ръце металното легло. Жулиен седи на него, потрепващ, някак далечен. Познавам те, тъмни очи, усмихната уста, бяла коса, да, не, не ме докосвай! «Е, биен, Мишел, най-после!»

Ръката му блъсна сандъците на кревата, но не можеше да ги види. Виждаше само потрепващия силует на мъж на леглото, под завивките. Примигна и пак се появи. Жулиен се опитваше да стане от леглото… Не, махни се от мен.

- Майкъл!

Той събори сандъците от леглото. Запрепъва се в книгите. Куклите, къде бяха куклите? В сандъка. Да, Жулиен му го каза, нали? Говореше на френски. Смях, хор от смехове. Шумолене на рокли. Нещо се счупи. Коляното му се удари в нещо остро, но той залази към сандъка. Ръждясали ключалки, нищо, отвори капака.

Потрепващ, едва видим, Жулиен стои до него, кима и сочи към сандъка.

Ръждясалите панти се строшиха, щом капакът се удари в старата мазилка и увисна.

Чуваше нещо като шепот на тафта, краката му драскаха по пода, над него се надвесваха някакви фигури, през капаците струяха ивици светлина. «Нека си поема дъх, нека видя.» Беше като шумоленето на расата на монахините, които крачеха забързано по коридора на училището, за да напердашат някое момче, да го вкарат в пътя. Шепот на плат, фусти и потракването на зърната на броеница…

Ето ги куклите.

Куклите! Не ги наранявай, те са толкова стари и крехки, с тези безизразни, грубо нарисувани лица. Виж, тази с копчетата за очи и кичурите сива коса, облечена в миниатюрни мъжки дрешки от туид, дори с панталони. Господи, вътре има кост!

Той я извади. Мери Бет! Твърди поли се опряха до него. Ако вдигнеше поглед, щеше да види, че го гледа. Наистина ли я виждаше, можеше да види всичко, можеше да види дори тиловете им, когато се приближаваха към него, но нищо не се задържаше за дълго. Първо беше ефирно, после почти солидно, но след секунда изчезваше. В стаята оставаше само прашната пустота. Появи се Роуан, като през процеп в плат, стисна го за ръката. После видя и Шарлот, знаеше, че е Шарлот. Дали бе докоснал куклата и?? Погледна надолу, куклите бяха разхвърляни и така крехки върху слоевете марля.

Но къде е Дебора? Дебора, ще ми кажеш ли… Махна марлята, струпа по-новите кукли една върху друга. Те плачеха, някой плачеше, не, това беше бебето в кошарката, или Анта на покрива. Или и двете. Отново се появи Жулиен, говореше бързо нещо на френски, коленичил до него. Не те разбирам. Част от секундата и вече го нямаше. Ще ме подлудите, каква полза ще има за вас, ако откача съвсем?

Махнете тези поли от мен! Толкова му напомняха на монахините.

- Майкъл!

Той зарови под марлята - къде е? - ясно беше, че тук лежи най-старата. Беше лепкава, върху нея имаше друга, с русата коса на Шарлот, значи това крехко малко нещо между тях е неговата Дебора. Малки буболечки се разбягаха под пръстите му, когато я докосна. Косата и? вече се разпадаше, о, боже, разпадаше се, дори костите се превръщаха в прах. Той се отдръпна ужасен. Беше оставил отпечатък от пръста си на костеното лице. Беше почувствал огън, дори го подушваше; тялото и? се свиваше като восъчна кукла на кладата. Някакъв глас му нареждаше на френски да направи нещо, но какво?