Ан Райс - Полунощ 2

Той пусна главата да се търкулне на пода при останалите. Отстъпи назад, но очните и? кухини се взираха в него, устните се движеха. Дали и Роуан виждаше това?

- Чуваш ли го да говори?

Да, около него гъмжеше от гласове, но той чуваше единствено неговия ясен, сух и някак беззвучен глас:

Не можеш да ме спреш. Не можеш да я спреш. Ти ще изпълниш волята ми. Моето търпение е безгранично. Аз виждам до края, виждам тринайсетата. Ще бъда в плът, когато ти си мъртъв.

- Той ми говори, демонът ми говори! Чуваш ли го?

Преди да се усети, Майкъл изтича от стаята и хукна надолу по стълбите. Ударите на сърцето му го заглушаваха, не можеше да си поеме дъх. Не можеше да издържа повече, знаеше, че ще бъде така, че ще скочи в някакъв кошмар, но стига вече, стигаше му толкова, какво, за бога, искаха от него… Копелето му бе проговорило! Онова същество, което бе видял в градината, му бе проговорило, и то през устата на разложена глава! Не, не беше страхливец, но все пак беше човек, само човек! Не можеше да понесе повече от това.

Свали сакото си и го хвърли в ъгъла на коридора. О, по пръстите му имаше слуз, не можеше да я избърше.

Стаята на Бел. Чиста и тиха. Съжалявам за мръсотията, моля те, нека легна на чистото легло. Тя му помогна, благодаря ти, Боже, не се опита да го спре.

Леглото беше чисто, с бяла завивка, прашна, но чиста завивка. Слънцето грееше през отворените прозорци, беше красиво, прашно. Бел. Сега докосваше Бел, меката, сладка, призрачна Бел.

- Спокойно, Майкъл. Нося ръкавиците. Спокойно.

Какво беше това студено и твърдо нещо до бузата му? Той посегна и напипа броеницата на Бел. Беше се оплела в косата му и той се оскуба, когато се опита да я махне оттам. Но нищо, всичко беше наред.

Ето я и Бел. Колко е хубава.

Опита се да каже на Роуан, че Бел стои до леглото. Роуан проверяваше пулса му. Но Бел изчезна. Броеницата беше в ръцете му; усещаше студените зърна до лицето си, Бел бе тук до него, говореше му нещо.

Ето я.

- Почивай, Майкъл - каза Бел. Сладък, треперлив глас, като на леля Вив. Образът избледняваше, но все още бе видим.

- Не се страхувай от мен, Майкъл. Аз не съм една от тях, не съм тук заради това.

- Накарай ги да говорят с мен, накарай ги да ми кажат какво искат. Не всички, само онази, която ми се яви. Дебора ли беше?

- Успокой се, Майкъл, моля те.

Какво каза Роуан? Устните му не бяха помръднали.

- Не бива да имаме такива сили - рече той. - Те унищожават хора като нас. Ти си човек, когато си в болницата. Аз съм човек, когато държа чука.

Всичко някак му се изплъзваше. Как би могъл да и? обясни? Все едно да изкачи планина, сякаш за един час трябваше да свърши всичката работа, минала през ръцете му. Но нея я нямаше. Беше го целунала, беше го завила и бе излязла, защото той беше заспал. Бел седеше пред тоалетката, красива. Спи, Майкъл.

- Тук ли ще си, когато се събудя?

- Не, скъпи. Аз изобщо не съм тук. Това е тяхната къща. Аз не съм една от тях.

Спи.

Докосна броеницата. Милата Мили каза, че е време за църква. Стаите са толкова чисти и тихи. Те се обичат. Перленосив габардин. Това трябва да стане наша къща. Ето, затова толкова я обичам, още от дете. Обичам я. Нашата къща. Бел и Мили никога не се карат. Толкова е хубаво… Бел е невероятна, красива, въпреки че вече е стара, като хербаризирано цвете между страниците на книга, запазило частица от аромата си.

Дебора му каза:

… невероятна мощ, мощ да променя…

Той потрепери.

… не е лесно, толкова е трудно, че не можеш да си представиш, вероятно най-трудното нещо, което ще… Мога да го направя!

Спи.

И в съня си чу успокояващия звук на трошащо се стъкло.

Когато се събуди, видя Аарън. Роуан му бе донесла от хотела дрехи за смяна. Аарън му помогна да иде до банята, за да се измие и преоблече. Тя беше просторна и много удобна.

Всеки мускул го болеше. Главата му се пръскаше. Ръцете му изгаряха. Имаше чувството, че изобщо не е напускал къщата си на Либърти стрийт, докато не си сложи отново ръкавиците и не отпи първата глътка бира. Аарън му я донесе. Болката в мускулите беше ужасна, дори очите му бяха изморени. Сякаш беше чел с часове на много слаба светлина.

- Не, няма да се напия - обърна се той към Аарън и Роуан.

Тя му каза, че пулсът му е бил много учестен и онова, което е преживял, се равнява на крайно физическо натоварване, защото сърцето биело като след дълъг спринт. Сега било много важно да си почива и да не сваля повече ръкавиците.

Добре. Няма проблеми. Той точно това искаше, да не докосва нищо повече!