Ан Райс - Полунощ 2

- Дебора - прошепна той и докосна отново разпокъсаната кадифена рокличка. - Дебора! - Беше толкова стара, сякаш можеше да я разпилее само с дъха си. Стела се смее. Стела държи куклата. «Говори ми - казва тя с присвити очи, а младият мъж до нея се смее. - Наистина ли мислиш, че ще стане!»

Какво искаш от мен?

Полите се притискат по-плътно към него, мешавица от гласове на френски и английски. Той опита да различи гласа на Жулиен. Все едно да се опитваш да уловиш спомен, мисъл, нещо прелетяло през съзнанието ти, докато си слушал музика. Ръката му лежи върху малката кукла на Дебора, притиска я към дъното на сандъка, куклата с русата коса се търкулва към дланта му. Боже, ще ги съсипя…

- Дебора!

Нищо, нищо.

Какво съм направил, че не искаш да ми кажеш!

Роуан го викаше. Разтърсваше го. Той една не я удари.

- Престани! - изкрещя и?. - Те са тук, в къщата! Не виждаш ли? Чакат. Те са… те са… как се казва… те са приковани към земята!

Колко беше силна. Нямаше да спре. Издърпа го да стане на крака.

- Остави ме.

Виждаше ги накъдето и да се обърнеше, сякаш бяха изтъкани върху воал, който се люлееше на вятъра.

- Майкъл, спри, достатъчно, спри…

Трябваше да се махне оттук. Стисна рамката на вратата. Когато се обърна към леглото, видя само кашоните. Загледа се в книгите. Не беше докоснал книгите. По лицето му се стичаше пот. Прокара голите си ръце по ризата си. Трепереше. Пред очите му просветна лицето на Роуан, а после зърна и всички тях, само че не виждаше лицата им. Беше изтощен от виденията, от опустошаващите усещания. «Мамка му, не мога да го направя!» Сякаш беше под вода, дори гласовете, които чу, когато запуши ушите си, бяха кухи, далечни. А вонята, от вонята не можеше да избяга. Тя идваше от бурканите, които го чакаха…

Това ли искаше от мен, да се върна, да докосвам разни неща и да разбера? Дебора, къде си?

Дали не му се присмиваха? Образът на Еужения с парцал за прах. Не ти! Махай се. Искам да видя мъртвите, не живите. Това не беше ли смехът на Жулиен? Някой плачеше, бебе в кошарка, нисък монотонен глас проклинаше на английски: ще те убия, ще те убия, ще те убия…

- Стига, спри, стига…

- Не, не мога. Останаха бурканите. Нека свърша веднъж завинаги с всичко това.

Изблъска я настрани, отново изумен от силата, с която се опитваше да го възпре. Отвори рязко вратата към стаята с бурканите. Боже, само да можеха да замълчат, само това бебе да спреше да реве, старицата да проклина, а онзи глас на френски… «Не мога.»

Бурканите.

Откъм стълбището нахлу по-свеж въздух и за миг поразнесе ужасната воня. Майкъл стоеше, запушил ушите си с ръце, и гледаше бурканите. Пое си дълбоко дъх, но миризмата нахлу в дробовете му. Роуан го гледаше. Това ли искаш да докосна? А те искаха да се върнат, като огромен воал, който се спускаше около него. Но нямаше да им позволи. Концентрира се върху бурканите. Пое си отново дъх.

Миризмата бе силна, но не можеше да го нарани. Ето. Той протегна ръка в някак потрепващата грозна светлина и докосна мръсното стъкло. През разперените си пръсти видя да го гледа някакво око. «Боже господи, това е човешка глава.» Но какво долавяше от самия буркан, какво прииждаше през измъчените му пръсти? Нищо, съвсем слаби образи на нещото вътре. Като че над него се спусна някакъв облак, който замъгли и образи, и звуци, опитваше се да се сгъсти, но отново се разпадаше. Но бурканът се виждаше, сияеше.

Пръстите му задраскаха по восъчния печат.

Роуан стоеше на прага, от плът и кръв, красива.

Той строши печата, отвори буркана и пъхна ръка в течността. Смрадта блъвна към него като отрова. Догади му се, но не спря. Сграбчи главата за косата, но тя се изплъзваше като плавей.

Главата се разпадна на парчета. Късчета от плътта се издигнаха към стъклото, докосваха китката му. Но той не пускаше, палецът му потъваше в изгнилата буза. Извади я, бурканът падна и смрадливата течност се разля по целия под. Държеше главата - за миг я видя да говори, да се смее, чертите бяха подвижни, но главата беше мъртва, косата беше кафява, очите - налети с кръв, но също кафяви, от мъртвата говореща уста струеше кръв.

Да, Майкъл, ще имам плът и кръв, когато от теб ще са останали само кости.

Ето го и целият човек. Седи на леглото, гол и мъртъв, и все пак жив, защото в него е Лашър, размахва ръце, отваря уста. До него стои Маргьорит, с раздърпана коса. Сложила е ръце на раменете му, широката и? пола от тафта е разперена около нея като кръг от червена светлина. Тя държи мъртвеца, точно както Роуан се опитваше да го държи сега.