Ан Райс - Полунощ 2

В очите и? блесна тревога.

- Да, всичко се е променило - продължи той с жест на примирение. - Но онзи квартал никога не е олицетворявал Ню Орлиънс за мен. Не и улица «Благовещение». За мен този град винаги е бил свързан с Гардън Дистрикт, с Френския квартал, с красивите покрайнини. Обожавам ги. Радвам се, че се върнах. Не искам да си тръгвам.

- Добре - рече тя и се усмихна. По бузата и ъгълчето на устата и? заигра слънчев лъч.

- Не мога да спра да си повтарям, че съм у дома. У дома. Без значение какво ще стане - не искам да си тръгвам.

- Майната им, Майкъл. Майната им, които и да са. Няма да мислим за тях, докато не ни дадат основателна причина.

- Добре казано - усмихна се той.

Сега му се струваше някак тайнствена - необяснима смесица от нежност и грубост. Може би грешката му беше там, че силата и студенината у жените винаги го бе обърквала. Сигурно с повечето мъже беше така.

- Те ще се явят отново. Няма начин. И тогава ще мислим какво ще правим.

- Да, така си е. Ами ако взема да сваля тия ръкавици? Дали ще ми се явят?

- Във всеки случай няма да ги чакаме затаили дъх.

- Не, няма - изхили се Майкъл.

Беше изпълнен с въодушевление и с мъничко тревога, която всяка нейна дума разсейваше все повече.

Хвана се, че се взира в огледалото на отсрещната стена - гледаше миниатюрната Роуан в него и безкрайните отражения на полилеите, хванати в плена на двете огледала, повторени до безкрай в сребристо сияние.

- Харесва ли ти да ме обичаш? - попита тя.

- Какво?

- Харесва ли ти? - За първи път гласът и? потреперваше.

- Да, обожавам да те обичам. Но е малко страшничко, защото ти не си като останалите. Винаги съм го знаел. Много по-силна си.

- Да, така е - отвърна тя. - Защото мога да те убия, когато пожелая. И цялата ти мъжка сила няма да те спаси.

- Не, нямах това предвид. - Обърна се да я погледне, за миг в сенките лицето и? изглеждаше неизразимо студено и лукаво, клепачите и? бяха притворени, а очите и? искряха. Изглеждаше неимоверно зла, както в Тибурон, на студената светлина, струяща от стъклената стена на сумрачната стая.

Роуан стана бавно от дивана, дрехите и? прошумоляха. Той неволно, инстинктивно се сви и се отдръпна от нея, косата му настръхна. Беше като да видиш змия в тревата само на сантиметри от крака ти, или пък да осъзнаеш, че мъжа на съседния стол на бара се извръща към теб и отваря сгъваем нож.

- Какво, по дяволите, ти става? - прошепна той.

И тогава видя, че тя трепери, че по бузите и? са избили червени петна, а кожата край тях е мъртвешки бледа. Роуан протегна ръце към него, после ги отдръпна, слепи длани и се втренчи в тях. Сякаш се опитваше да сдържи нещо неизразимо.

- Господи, та аз дори не мразех Карън Гарфилд - прошепна тя. - Наистина! Помогни ми, Боже…

- Не, Роуан, било е грешка, ужасна грешка, каквато вече няма да направиш.

- Няма, никога. Дори когато се случи с Карлота, аз не вярвах… не вярвах наистина.

Той отчаяно искаше да и? помогне, но не знаеше какво да направи. Тя трепереше като пламъче в сенките, беше прехапала долната си устна, ръцете и? бяха вкопчени една в друга.

- Стига, скъпа, стига - ще се нараниш - каза и? той, но когато я докосна, му се стори, че сякаш е от стомана.

- Кълна се, не го вярвах. Беше като импулс, знаеш го и все пак не вярваш, че е възможно… Толкова бях ядосана на Карън. Беше абсолютно вбесяващо, как можа да дойде там, в къщата на Ели!

- Зная, разбирам.

- Но какво да направя, за да го спра? Ако го потисна, то ще ме изгори отвътре.

- Не, няма.

Тя се извърна от него, сви колене и се втренчи невиждащо в стаята. Вече беше по-спокойна, но очите и? бяха все така неестествено разширени, пръстите и? мърдаха трескаво.

- Учудена съм, че ти, който си толкова умен, толкова разсъдлив, не виждаш очевидното.

- Какво искаш да кажеш?

- Може би твоята мисия е проста. Да ме убиеш.

- Господи, как можа да измислиш подобно нещо? - Той се приближи към нея, махна косата от лицето и? и я придърпа към себе си.

Тя го погледна отсъстващо, сякаш беше някъде много далече.

- Скъпа, чуй ме - започна той. - Всеки може да отнеме живот. Това е много лесно. Има милиони начини да го направиш. Ти като лекар сигурно знаеш повече от мен. Онази Карлота, колкото и да е дребна, е успяла да убие здрав силен мъж, без да си дава много зор. Всяка жена, до която заспя, може да ме убие, ако пожелае. Знаеш, че е така. С игла за шапки, със скалпел, с отрова. Лесно е. Но ние просто не вършим такива неща, нищо не може да накара повечето от нас дори да помислят за такова нещо, при теб също винаги е било така. Сега разбираш, че имаш някаква нечовешка сила, нещо, което почти не се поддава на контрол, нещо, което има нужда от по-задълбочено разбиране. И можеш да го разбереш. Имаш способността да опознаеш своята сила.