Ан Райс - Полунощ 2

Тя кимна, но все още трепереше. Майкъл знаеше, че не му вярва. Дори сам не си вярваше. Какъв смисъл имаше да отрича? Ако тя не можеше да контролира силата си, неизбежното щеше да се случи отново.

Все пак трябваше да и? каже и нещо друго, нещо за виденията и силата на ръцете му.

- Роуан, когато се срещнахме, ти ме помоли да сваля ръкавиците и да подържа ръцете ти. Правих любов с теб без ръкавици. Ти ме докосваше и аз те докосвах. И знаеш ли какво видях? Знаеш ли какво почувствах? Само доброта и любов. - Той я целуна по бузата. Погали я по косата и приглади назад падналите по челото и? кичури. - Права си за много неща, но не и за това. Не съм изпратен да те нараня. Дължа ти живота си. - Обърна лицето и? към себе си и я целуна, но тя още беше студена, разтреперана, някак далечна.

Тя хвана ръцете му и ги отмести нежно от себе си. Целуна го, но беше ясно, че не иска да я докосва сега.

Той поседя така за малко, оглеждаше замислен дългата красива стая. Вгледа се във високите огледала, в тъмните резбовани рамки, после в старото пиано «Бьозендорфер» в другия край на стаята и в драпериите, които приличаха на дълги ивици избледнели цветове в сумрака.

После стана. Не можеше да седи повече. Мина пред дивана, спря до страничния прозорец и се загледа във верандата с прашната мрежа. След малко се обърна и попита:

- Какво каза преди малко? Че не бива да сме пасивни и объркани. Е, Роуан, това е точно объркване.

Тя не му отговори. Седеше сгушена на дивана и се взираше в пода.

Той се върна при нея, хвана я за ръцете и я вдигна да стане. Бузите и? още бяха много бледи, покрити отчасти с розови петна. Беше свела поглед и така тъмните и? мигли изглеждаха още по-дълги.

Майкъл притисна устни към устата и? и не срещна съпротива. Помисли си, че тя дори не го усеща. Сякаш целуваше дълбоко заспал човек. Но след малко тя като че започна да се пробужда. Уви ръце около врата му и отвърна на целувката му.

- Роуан, наистина има някаква схема - прошепна той в ухото и?. - Някаква огромна паяжина, в която сме оплетени. Но все още смятам, че хората, които ни доведоха тук, са добри. И искат от мен нещо добро. Трябва да разбера какво е. Трябва. Но засега знам само, че е нещо добро. Точно както знам, че ние двамата сме добри.

Усети я как въздъхна и гърдите и? се надигнаха срещу неговите. После се отдръпна, но много нежно, целувайки пръстите му.

Тръгна към средата на дългата стая. Застана под високата и широка арка, която разделяше пространството на два салона, и се загледа в красивите гипсови орнаменти и красивите извивки на свода там, където се сливаше с корнизите в двата срещуположни края.

Майкъл се чувстваше наранен. Пълната промяна у нея го бе уязвила. Не можеше да се отърси от някакво подозрение, което обаче не бе свързано с нея.

- На кого му пука! - прошепна тя като на себе си, но изглеждаше уязвима и несигурна.

Прашни ивици светлина проникваха откъм закритата веранда и падаха по лакираните дъски на пода. Около Роуан се вихреха прашинки.

- Няма смисъл от приказки - рече тя. - Сега те са на ход. Ти направи всичко по силите си. Аз също. И ето ни тук. Нека те дойдат при нас.

- Да, нека дойдат.

Тя се обърна и го прикани да се приближи, изражението и? беше тъжно, умоляващо. За част от секундата го завладя ужас. Толкова много я обичаше и все пак се страхуваше, много се страхуваше.

- Какво ще правим, Майкъл? - попита Роуан. След миг се усмихна - много красива, топла усмивка.

Той се засмя тихо.

- Не знам, скъпа. - Сви рамене и поклати глава. - Изобщо не знам.

- А знаеш ли какво искам сега?

- Не, но каквото и да е, ще го получиш.

Тя посегна към ръката му.

- Разкажи ми за тази къща. - Погледна го в очите. - Кажи ми всичко, което знаеш за къщите като нея и дали наистина може да бъде спасена.

- Мила моя, тя само това чака. По-солидна е от всеки замък в Монклеве или Донелайт.

- А ти ще се справиш ли? Нямам предвид със собствените си ръце…

- Аз пък искам да го направя именно със собствените си ръце. - Той внезапно сведе поглед към ръцете си, към тези жалки, скрити в ръкавиците ръце. Откога не беше държал чук или трион, откога не бе рендосвал дъска. Вдигна очи към боядисаната арка над главите им и към огромния таван с олющената боя. - О, колко искам да го направя.

- Ами ако ти дам картбланш, ако ти кажа, че можеш да наемеш колкото хора искаш - зидари, бояджии, дърводелци - които да я ремонтират до последното ъгълче…

Тя продължаваше да говори, бавно, но с въодушевление. Той вече знаеше какво ще каже, разбираше всичко. Чудеше се дали тя осъзнава какво значи това за него? Това беше най-голямата му мечта - да реставрира подобна къща, и то не коя да е, а точно тази. Отново се върна в спомените си, във времето, когато беше момче и гледаше през оградата, когато ровеше в библиотеката за книги, в които има картинки на тази къща, на този салон, на този коридор. Защото не смееше и да мечтае, че някога ще види всичко с очите си.