Ан Райс - Полунощ 2

Да, до ковчега. Вече е време, нали така? Тя погледна към него и и? се стори, че някой отстъпва назад, за да не и? пречи. Очите и? изведнъж се вдигнаха нагоре, над лицето на издигнатата възглавница. Видя цветята, струпани около вдигнатия капак, цяла джунгла от цветя, а далече вдясно, под ковчега, стоеше един белокос мъж, когото тя познаваше. До него една тъмнокоса жена плачеше и шептеше молитви. И двамата гледаха към нея. Откъде, за бога, можеше да познава този мъж, или когото и да било тук? И все пак го познаваше! Знаеше, че е англичанин, знаеше как ще прозвучи гласът му, когато и? заговори.

Джери Лониган и? помогна да пристъпи напред. Онзи, хубавият Пиърс, беше до нея.

- Зле и? е, Монти - каза красивата стара жена. - Дайте и? малко вода.

- Скъпа, може би трябва да поседнеш…

Тя поклати глава и успя да оформи с устни думата «не». Гледаше към белокосия англичанин и жената, която се молеше до него. Ели също бе поискала броеница през последните си дни. Роуан трябваше да иде чак до Сан Франциско, за да и? купи. Главата на жената се тресеше, тя плачеше и бършеше носа си. Белокосият мъж и? шепнеше нещо, но очите му бяха фиксирани в Роуан. Познавам те. Гледаше, сякаш тя му говореше нещо. И тогава си спомни - гробището в Сонома Каунти, където бяха погребани Греъм и Ели. Това беше мъжът, когото срещна онзи ден до гроба. Познавам семейството ви в Ню Орлиънс. И тогава, съвсем неочаквано, още едно парченце от пъзела дойде на мястото си. Този мъж стоеше и пред къщата на Майкъл преди две нощи на Либърти стрийт.

- Скъпа, искаш ли чаша вода? - попита Джери Лониган.

Но как беше възможно? Как беше възможно този мъж да е и там, и тук, и какво общо имаше всичко това с Майкъл, който и? бе описал собствената и? къща с метална ограда с рози от ковано желязо?

Пиърс каза, че ще донесе стол.

- Оставете я да поседне малко.

Трябваше да се раздвижи. Не можеше просто да стои така, да се взира в белокосия англичанин и да очаква той да и? обясни кой е и какво е правил на Либърти стрийт. А някъде извън полезрението и? беше онова, което не можеше да се застави да погледне, жената в ковчега, която я очакваше.

- Ето, Роуан, хубаво е и е охладено. - Аромат на вино. - Пийни си, скъпа.

Иска ми се, наистина, но не мога да движа устните си. Поклати глава и се опита да се усмихне. Май не мога да помръдна и ръката си. А всички вие очаквате да помръдна, наистина трябва да го направя. Винаги бе смятала, че лекарите, които припадат при аутопсии, са глупаци. Наистина. Как бе възможно подобно нещо да се отрази на някого физически? Ако ме ударите с бейзболна топка, сигурно ще припадна. О, боже, всичко, което не знаеш за живота, като че започва да ти се открива тук, в тази стая. А в онзи ковчег там лежи твоята майка.

Какво си мислеше, че ще те чака жива, докато дойдеш? Докато накрая осъзнаеш, че… Тук, в тази странна земя! Защото това е някаква друга страна.

Белокосият англичанин вървеше към нея. Да, кой си ти? Защо си тук? Защо изглеждаш така драматично и гротескно не на място? Но не, всъщност не беше. Приличаше на тях, на обитателите на тази странна земя, така благоприличен и любезен. В милото му изражение не се долавяше и намек за ирония, смут или пък престорена скръб. Той се приближи до нея, като внимателно направи знак на хубавия млад мъж да се отдръпне.

Тя си спомни онези измъчени лица на погребението на Ели. Нито един под шейсет години и все пак нито една посивяла коса, нито един отпуснат мускул. Тук нямаше нищо подобно.

Сведе поглед. Около молитвения стол имаше купища цветя. Тя пристъпи напред и без да се усети, впи нокти в ръката на господин Лониган. Опита се да я отпусне и с голямо изумление установи, че е на път да припадне. Англичанинът я подхвана за лявата ръка, а господин Лониган я поддържаше отдясно.

- Роуан, чуй ме - прошепна в ухото и? англичанинът със своя накъсан и все пак мелодичен акцент. - Майкъл щеше да дойде, но е възпрепятстван. Аз съм тук вместо него. Майкъл ще дойде довечера. Веднага щом може.

Тя го погледна изумена, почти потрепери от облекчение. Майкъл щеше да дойде. Майкъл беше някъде наблизо. Но как беше възможно?

- Да, съвсем наблизо, но наистина е възпрепятстван - каза той така искрено, сякаш сам бе изобретил тези думи - и просто се случи така, че не можа да дойде…

Пред очите и? отново се появи неясната тъмна къща на Първа улица, къщата, за която Майкъл постоянно говореше. А когато го видя за първи път във водата, той приличаше на миниатюрно петно, дрехите му се носеха по повърхността. Това не можеше да е удавник, не и тук, не и на мили от сушата…