Ан Райс - Полунощ 2

- Какво мога да направя за теб? - каза англичанинът, гласът му беше тих, потаен и изразяваше силна загриженост. - Искаш ли да идеш до ковчега?

Да, моля, заведи ме. Моля, помогни ми! Накарай краката ми да се раздвижат. Но те не искаха. Той я обгърна с ръка и започна да я води, съвсем лесно. Слава богу, разговорите бяха подновени. Въпреки че всички шепнеха уважително, можеше да долови най-различни нишки, ако пожелаеше.

«… тя не искаше да идва в погребалната зала, това е истината. Бясна е, че сме тук.»

«Престанете, тя е на деветдесет, а навън е близо четирийсет градуса.»

«Зная, зная. Е, след това всички ще дойдете на моята, казвам ви.»

Роуан все още не вдигаше поглед, гледаше сребърните дръжки, цветята, кадифената възглавничка, която сега беше точно пред нея. Отново и? призля. Призля и? от жегата, от този застоял хладен въздух, изпълнен с аромат на цветя, който висеше около нея като невидима мъгла. Но трябва да го направиш. Трябва да го направиш спокойно и тихо. Не можеш да се лишиш от това. Обещай ми никога да не се връщаш там, нито да се опитваш да се свържеш с тях.

Англичанинът я държеше, Майкъл щеше да дойде, усещаше дясната му ръка до своята. С лявата той подкрепи лявата и? китка, когато тя докосна покритата с кадифе стена на ковчега.

Съвсем бавно вдигна очи и се насили да погледне лицето на мъртвата жена, която лежеше точно пред нея на сатенената възглавница. Устата и? леко започна да се отваря, докато зина напълно и сковаността премина в спазъм. Впрегна всичките си сили, за да затвори уста. Стисна здраво зъби, но тръпката, която плъзна през нея, беше толкова силна, че англичанинът я стисна още по-здраво. Той също гледаше към Деидре. Беше я познавал!

Погледни я. Нищо друго няма значение сега. Няма защо да бързаш или да мислиш за нещо друго, или да се тревожиш. Просто я погледни, погледни лицето и? с всичките му тайни, вече недостъпни за теб.

Стела беше толкова красива в ковчега. Имаше прекрасна черна коса…

- Тя ще припадне, хванете я! Пиърс, помогни и?.

- Не, държим я, няма страшно - каза Джери Лониган. Боже, изглеждаше напълно, отвратително мъртва, и все пак толкова красива. Косата и? беше сресана грижливо за вечността - на прекрасната и? уста имаше розово червило, а на съвършените и? момичешки бузи бе сложен руж. Черната и? коса бе пръсната по коприната като на дете, свободна и красива. А мъниста от броеница, да, мъниста от броеница бяха вплетени между пръстите и?, които изглеждаха като от тесто, отпуснати върху гърдите. Изобщо не приличаха на човешки ръце, а на някаква груба скулптура.

Роуан никога не бе виждала подобно нещо. Беше виждала удавници и промушени с нож, умрели след това в съня си. Беше ги виждала бледи, напомпани с химикали, разрязани след седмици, месеци, дори години, за урока по анатомия. Беше ги виждала при аутопсиите, когато лекарят вадеше червените от кръвта органи.

Но никога това. Никога не беше виждала красив мъртвец в синя коприна и дантела, ухаещ на пудра за лице, с ръце, сключени над мънистата на броеницата. Като че нямаше възраст, изглеждаше почти като голямо малко момиченце с тази невинна коса, с това лишено от бръчки лице, дори със сияещото червило с цвят на розови листенца.

О, само да можех да отворя очите и?! Искам да видя очите на майка си! В тази стая, пълна със самата старост, тя е все още толкова млада…

Наведе се, отдръпна съвсем внимателно ръце от англичанина и ги положи върху бледите ръце, върху нежните восъчни ръце. Твърди! Твърди като мъниста на броеница. Студени и твърди. Тя затвори очи, притисна пръсти към тази неподатлива бяла плът, толкова мъртва, така далече от живота, така необратимо свършила.

Ако Майкъл беше тук, щеше ли да разбере от тези ръце дали тя е умряла без мъки и страх? Дали би разбрал за какво е цялата тази потайност? Дали би могъл да докосне тази ужасна безжизнена плът и да чуе песента на живота чрез нея? О, моля те, Господи, която и да е била и без значение защо се е отказала от мен, нека да е умряла без мъка и страх. В покоя, който е изписан на лицето и?. Боже, виж само затворените и? очи, гладкото чело.

Тя бавно вдигна ръка, избърса сълзите по бузата си и осъзна, че лицето и? вече се е отпуснало, че може да говори, ако пожелае, и че останалите около нея също плачат - жената с металносивата коса плачеше, бедната чернокоса жена, която бе плакала през цялото време, сега ридаеше тихо, сгушена в мъжа до себе си, а лицата на останалите - тя се огледа като в мъгла около ковчега - бяха станали някак замислени, притихнали, много подобни на лицата по великите картини на флорентинските художници, на които замрели, леко тъжни души се взират отпаднало, само с ъгълчето на окото си в света отвъд рамката.