Ан Райс - Полунощ 2

Само Майкъл да беше тук. Това беше неговият свят. Само да можеше да свали ръкавиците си и да положи ръка върху ръката на мъртвата. Но какво щеше да види? Дали погребалният агент беше инжектирал балсамираща течност във вените и?, или пък кръвта и? беше източена в улея на бялата маса за балсамиране? «Деидре.» Това име беше написано със сребърни букви на бялата панделка, която висеше от близкия венец от хризантеми. «Деидре» пишеше и на панделката, опасваща огромния букет розови рози…

Е, какво чакаш? Защо не помръдваш? Тя отстъпи назад, към рамката на вратата, гледаше как една старица с бледожълта коса отваря ръце, за да прегърне три малки деца.

Едно след друго те я целунаха по отпуснатите бузи и тя кимна. Тези хора ли са семейството на майка ми?

Отново си представи къщата, лишена от детайлност, тъмна и фантастично огромна. Разбра защо Майкъл я обичаше толкова, защо обичаше толкова този град. А той не знаеше, че това е къщата на майка и?. Той не знаеше какво става. Майкъл го нямаше. И вероятно това бе всичко съществуващо, само този уикенд и това несвършващо усещане завинаги…

Трябва да си ида у дома, това не са просто видения. Мястото ми вече не е тук. Разбрах го още в деня, в който тръгнах към океана…

Вратата зад нея се отвори и тя тихо отстъпи встрани. Една стара двойка мина покрай нея, сякаш я нямаше. Величествена жена с красива металносива коса се завъртя рязко към тях. Беше облечена с прекрасна копринена рокля с шемизета. Някакъв дебеловрат мъж в омачкан бял костюм и? заговори нещо тихо.

- Беатрис! - възкликна един хубав млад мъж и дойде да целуне красивата жена с металносивата коса.

- Скъпа, ела - каза женски глас. - Не, никой още не я е виждал, но трябва да пристигне по някое време.

Гласовете приличаха много на този на Майкъл, и все пак бяха различни. Двама мъже, които разговаряха шепнешком над чашите с вино, минаха между нея и двойката и тръгнаха към втората стая. Входната врата отново се отвори и пропусна жегата и шума от трафика.

Роуан тръгна към другия край на стаята. Сега вече виждаше съвсем ясно ковчега, виждаше, че от кръста надолу тялото на жената е закрито от половината на капака. Незнайно защо това и? се стори много гротескно. Над главата на мъртвата в бухналата коприна бе сложено разпятие. Роуан всъщност не можеше да види главата на жената, но знаеше, че е там, дори успя да мерне късче плът на фона на сияещото бяло. Хайде, Роуан, иди.

Иди при ковчега. Нима е по-трудно, отколкото да влезеш в операционната? Разбира се, всички ще те видят, но те не знаят коя си. Отново започна да се сковава, мускулите на лицето и на гърлото и? се свиха. Не можеше да помръдне.

И тогава някой и? заговори. Тя знаеше, че трябва да обърне глава и да отвърне, но не можеше. Малкото момиче с панделката я гледаше. Сигурно се чудеше защо не отговаря.

- Джери Лониган, мога ли да ви помогна? Вие ли сте, доктор Мейфеър?

Тя го погледна тъпо. Пълен мъж с едра челюст и най-прекрасните порцелановосини очи. Не, не бяха като порцелан, а като мрамор, съвършено кръгли и сини.

- Доктор Мейфеър?

Тя сведе поглед към ръката му. Голяма, тежка, като лапа. Хвана я. «Отговори така, щом не можеш да продумаш.» Лицето и? се скова още повече, дори очите и? като че се сковаваха. Какво ставаше? Тялото и? бе замръзнало от тревога, въпреки че съзнанието и? беше в някакъв транс, в някакъв ужасен транс. Тя килна леко глава към далечния ковчег. Искам да… Но думите пак не излизаха. «Хайде, Роуан, измина две хиляди мили заради това.»

Мъжът сложи внимателно ръка на гърба и?. Съвсем лек натиск.

- Искате ли да я видите, доктор Мейфеър?

Да я видя, да и? говоря, да я познавам, да я обичам, да бъда обичана от нея… Лицето и? сякаш беше издялано от лед и очите и? бяха неестествено разширени, знаеше го.

Тя погледна за миг към неговите малки сини очи и кимна. Тогава сякаш всички притихнаха. Дали го беше казала на глас? Не, не беше казвала нищо. Те със сигурност не знаеха коя е, но като че ли до един се бяха обърнали към нея, докато вървеше заедно с мъжа към другата стая. Между присъстващите прелетя шепот. Тя погледна отблизо червенокосото момиче с панделката, а после, без да иска, спря на прага на стаята, като заседнал кораб. Джери Лониган стоеше до нея.

Дори децата бяха престанали да играят. В стаята като че притъмня, всички се движеха безшумно и бавно, правеха само по няколко крачки. Господин Лониган каза:

- Искате ли да седнете, доктор Мейфеър?

Тя се взираше в килима. Ковчегът беше на двайсетина крачки. Не поглеждай нагоре, рече си, не поглеждай, докато не стигнеш до него. Защото може да видиш нещо ужасно отдалече. Но какво беше ужасното във всичко това, какво можеше да е по-страшно от масата за аутопсии, освен факта… че там лежи нейната майка.