Ан Райс - Полунощ 2

Беше ли това подсъзнателният живот на Деидре Мейфеър? Нямаше как да я попитаме.

Нека в заключение добавя няколко подробности. От 1976 година Деидре Мейфеър винаги носи смарагда на Мейфеър, без значение дали е облечена с фланелена бяла нощница, или с памучна роба.

От 1976 година насам съм я виждал няколко пъти. Дотогава бях посетил Ню Орлиънс три пъти, за да събера информация, а впоследствие съм се връщал многократно там.

Неизменно прекарвах известно време в разходки из Гардън Дистрикт; присъствах на погребенията на госпожица Бел, госпожица Мили и госпожица Нанси, както и на Пиърс, последния от синовете на Кортланд, който почина от сърдечен удар през 1984 година.

На всяко погребение виждах Карлота Мейфеър. Погледите ни се срещаха. На три пъти през тези десетилетия, пъхах визитната си картичка в ръката и?, когато се разминавахме, но тя така и не се свърза с мен. Трябва да отбележа обаче, че вече не отправи никакви юридически заплахи.

Сега тя е много възрастна, белокоса и болезнено слаба. И все пак ходи на работа всеки ден. Вече не може да се качва в трамвая по линията «Сейнт Чарлз», затова редовно взима такси. В къщата понастоящем работи само една черна прислужница, ако не се брои сестрата, която се грижи за Деидре.

При всяка своя визита аз срещах нов «свидетел», който ми разказваше за «тъмнокосия мъж» и за мистериите около къщата на Първа улица и всички истории много си приличаха. Но историята на самата Деидре наистина свършва тук, въпреки че тя все още е жива.

Време е да се спрем по-подробно на нейната единствена дъщеря и наследница Роуан Мейфеър, която не е стъпвала в родния си град от деня, в който е отведена оттам - шест часа след раждането си.

И въпреки че е твърде рано да се опитваме да обединим информацията за Роуан в един цялостен наратив, можем да направим някои изключително важни бележки от нашите откъслечни материали. Има съществени индикации, че Роуан Мейфеър - която не знае нищо за семейството си, за историята си и за наследството си - може би е най-силната вещица в цялата история на рода Мейфеър.

Двайсет и четири

Хладът от климатиците и? дойде добре след жегата на улицата. Но докато стоеше притихнала във фоайето на «Лониган и синове», незабелязана от никого и затова анонимна, тя осъзна, че вече леко и? призлява от жегата. Хладният полъх я връхлетя внезапно. Беше като студена тръпка, когато те изгаря треска. Само на няколко крачки от нея се бе скупчила невероятно огромна тълпа.

Когато тръгна от хотела, влажният летен следобед изглеждаше поносим. Но докато стигна до тъмната къща на Честнът и Първа, вече се чувстваше слаба и усещаше хладната тръпка, въпреки че въздухът беше много влажен, топъл и прилепчив, изпълнен с аромат на земя и зеленина.

Да, всичко беше като в сън - тази стая с облепени с бяла дамаска стени и малки кристални полилеи, и шумните, добре облечени хора, скупчени на групички. Като излязъл от сън изглеждаше и сенчестият свят на старите къщи и железни огради, покрай които беше минала.

От мястото си не можеше да види ковчега, защото беше поставен до стената на втората стая. Докато шумното множество се щураше насам-натам, тя успя да зърне лакираното дърво, сребърните дръжки и надипления сатен под отворения капак.

Усети, че неволно стяга лицевите си мускули. «Това е ковчегът», каза си. Трябва да минеш през стаята, да влезеш в следващата и да погледнеш. Лицето и? беше странно сковано. Чувстваше тялото си като вкочанено. Просто иди при ковчега. Нали така трябва да се направи?

Всичко го правеха. Приближаваха се един след друг до ковчега и поглеждаха жената вътре.

Рано или късно някой щеше да я забележи. Някой щеше да попита коя е. «Вие ми кажете. Кои са всички тези хора? Те знаят ли? Коя е Роуан Мейфеър?»

Но за момента беше невидима и гледаше присъстващите - мъже в строги костюми и жени с красиви рокли, много от които носеха шапки, дори ръкавици. Бяха минали години, откакто за последно беше видяла жени в ярки рокли, с колани на кръста и меки бухнали блузи. Сигурно се бяха събрали около двеста души от всички възрасти.

Видя един плешив старец с розово теме, облечен в бял ленен костюм и с бастун в ръка. Видя и млади момчета, които явно се чувстваха съвсем неудобно с тези твърди яки и вратовръзки. Тиловете и на стари, и на млади изглеждаха еднакво голи и уязвими. Имаше дори малки деца, които играеха наоколо, бебета в бели дантелени пелени, които възрастните люлееха в скута си, проходили деца, които лазеха по тъмночервения килим.