Ан Райс - Полунощ 2

Видя и едно момиче, вероятно дванайсетгодишно, с панделка в червената коса, което се взираше в нея. Никога в Калифорния не бе виждала момиче на тази възраст - или каквото и да било дете - с панделка в косата, а тази беше голяма, от коприна с цвят на праскова.

«Всички са облекли най-хубавите си дрехи», помисли си. Така ли беше изразът? А и разговорите бяха почти тържествени. Като на сватба, реши тя внезапно, въпреки че никога не бе присъствала на подобна сватба. Стаята беше без прозорци, но белите драперии, които висяха по всички стени, и без това биха ги закрили.

Тълпата се раздвижи, разкъса се и тя отново успя да види ковчега. Една крехка дребна старица в сив костюм от крепон на ивици стоеше сама и гледаше към мъртвата жена, а след малко коленичи с огромно усилие на кадифената молитвена възглавничка. Какво бе казала Ели за тези неща? Искам пред ковчега ми да има молитвен стол. Роуан не бе виждала човек, облечен в крепонен костюм на ивици, освен по филмите - старите черно-бели филми, в които вентилаторите се въртят, папагалът се обажда от своята пръчка, а Сидни Грийнстрийт казва нещо зловещо на Хъмфри Богарт.

Значи така е изглеждало всичко. Не беше зловещо, просто бе в друго време. Сякаш се беше плъзнала в миналото, в свят, който в Калифорния вече бе погребан дълбоко под земята. И може би точно затова беше някак неочаквано уютен, като в онзи епизод от «Зоната на здрача», когато един бизнесмен слезе от влака в градче, щастливо застинало в деветнайсети век.

Погребението в Ню Орлиънс е точно каквото трябва да бъде едно погребение. Кажи на приятелите ми да дойдат. Но погребението на Ели нямаше нищо общо с това, с нейните кльощави, загорели от слънцето приятели, объркани от смъртта, седнали неохотно на ръба на столовете. Тя наистина не искаше да изпращаме цветя, нали? А Роуан бе казала: «Мисля, че щеше да е ужасно, ако нямаше цветя…». Стоманен кръст, думи без значение, абсолютно непознат мъж, който произнася речта.

О, какви цветя само! Накъдето и да погледнеше, виждаше само цветя, огромни замайващи букети от рози, лилии, гладиоли. Дори не знаеше имената на всички. Бяха скупчени около малките столове с извити крака, имаше и огромни венци на телени крачка, подпрени и зад столовете, и по пет-шест в ъглите. По тях лъщяха капчици вода и листчетата потръпваха от хладната струя на климатиците. Бяха натруфени с бели панделки и фльонги, на някои от които със сребърни букви бе отпечатано името на Деидре. Деидре.

Внезапно това име като че ли бе навсякъде, накъдето погледнеше. Деидре, Деидре, Деидре. Панделките безмълвно прошепваха в ридание името на майка и?, докато дамите с красивите рокли пиеха бяло вино от чашки със столчета, а малкото момиче с панделката в косата се взираше в нея. Една монахиня в тъмносиня дреха, бяла кърпа на главата и черни чорапи седеше на крайчеца на един стол, приведена над бастуна си. Някакъв мъж и? говореше нещо в ухото и тя бе кривнала глава настрани. Малкият и? заострен нос лъщеше на светлината, а около нея се бяха скупчили момичета.

Донесоха още цветя, малки телени дръвчета от червени и розови рози сред копия потрепваща папрат. Колко красиво. Едър рус мъж с голяма гуша остави разкошен малък букет съвсем близо до ковчега.

А какъв аромат се носеше от тези цветя. Ели често казваше, че цветята в Калифорния не ухаят. Цялата стая бе изпълнена със сладък парфюм. Сега Роуан разбра. Прекрасна беше жегата навън, прекрасен беше и влажният бриз. Като че всички цветове наоколо ставаха все по-ярки и по-живи.

Но отново и? призля, силният аромат само влошаваше нещата. Ковчегът беше далече и тълпата сега го закриваше напълно. Роуан отново се замисли за онази къща, за високата мрачна къща на «ъгъла откъм реката», както бе казал администраторът в хотела. Това трябва да бе къщата, която Майкъл непрекъснато виждаше. Освен ако нямаше хиляди като нея, хиляди с ограда от ковано желязо с рози по него, с огромна тъмна каскада от бугенвилия, която се излива по избелялата сива стена. Боже, каква красива къща!

Къщата на майка ми. Моята къща? Къде е Майкъл? Внезапно в тълпата се отвори пролука и Роуан отново видя дългата страна на ковчега. Дали не бе мярнала профила на жената на фона на сатенената възглавница? Ковчегът на Ели бе затворен. За Греъм не беше устроено погребение. Приятелите му се бяха събрали в един бар в центъра.

Трябва да идеш до този ковчег. Трябва да я видиш. Затова дойде, затова наруши обещанието си пред Ели, за да видиш с очите си лицето на майка си. Но наистина ли всичко това се случва, или просто сънувам? Виж как онова момиче прегръща старата жена през рамото. На роклята на момичето има широк сатенен колан! Дали носи и бели чорапи?