Ан Райс - Полунощ 2

Обърнах се на стола си и погледнах през рамо към градината. Видях някакви неравни плочи, стар фонтан и отвъд него, в сенките, един мъж стоеше пред ветрилообразна врата. Висок слаб мъж. Светлината падаше откъм гърба му. Не виждах лицето му. Стоеше абсолютно неподвижен. Хладните тръпки, които полазиха по гърба ми, бяха почти приятни. Аз продължих да гледам мъжа, докато той не се стопи бавно пред очите ми.

Зачаках да усетя топло течение, но такова нямаше. Вероятно бях твърде далече от призрака, или пък съвсем не бях видял него.

Сякаш мина цял век. Когато се обърнах, Кортланд каза:

- Една жена се е самоубила в тази малка градина. Казват, че цяла година след това от фонтана текла кръв.

- Очарователно - казах под нос. Гледах го как вдига чашата с вода и я изпива наполовина. Дали беше глътнал таблетките? Малкото шишенце беше изчезнало. Хвърлих поглед към моя бърбън. За нищо на света нямаше да го докосна. Втренчих се невиждащо в писалката си, която лежеше до дневника ми, и после я прибрах в джоба си. Бях така погълнат от онова, което бях видял и чул, че не усещах и най-малката нужда да заговоря.

- Е, господин Лайтнър, нека минем на въпроса. - Отново усмивка, сияйна усмивка.

- Разбира се - казах аз. Какво беше това усещане? Бях някак странно развълнуван. Седях близо до сина на Жулиен, Кортланд, който без съмнение току-що бе пуснал смъртоносна таблетка в питието ми. Мислеше си, че така ще се измъкне. Цялата мрачна история изведнъж проблесна в ума ми. Аз бях част от нея. Вече не четях досието в Англия. Сега бях тук.

Вероятно съм му се усмихнал. Знаех, че чудатият изблик на емоция ще бъде последван от голяма злочестина. Този проклет кучи син се опитваше да ме убие.

- Запознах се с тази история, за Таламаска и прочие - каза той с жизнерадостен изкуствен глас, - но не можем да направим нищо. Не можем да ви принудим да не разкривате информацията за нашето семейство, защото очевидно тя е напълно поверителна и не е предназначена за публикуване или пък за зли цели. Не можем да ви накараме да спрете да събирате сведения за вас, тъй като не нарушавате законите.

- Да, предполагам, че е така.

- Но все пак можем да създадем доста неудобства на вас и вашите представители. И можем да направим юридически невъзможно да се приближавате до нас или до имуществото ни. Но това ще ни излезе доста скъпо и всъщност няма да ви спре, ако наистина сте такива, за каквито се представяте.

Замълча, дръпна от тъмната си тънка цигара и хвърли поглед към бърбъна и водата.

- Да не би да съм ви поръчал неподходящото питие, господин Лайтнър.

- Не сте ми поръчвали нищо - казах аз. - Просто сервитьорът донесе още едно от това, което пия цял следобед. Трябваше да ви спра. Вече пих достатъчно.

Погледът му стана някак по-твърд и усмихнатата му маска изчезна напълно. В този момент той изглеждаше объркан, безхитростен и почти млад.

- Не биваше да ходите в Тексас, господин Лайтнър - рече той студено. - Не биваше да безпокоите племенницата ми.

- Съгласен съм с вас. Не биваше да я безпокоя. Тревожех се за нея. Исках да и? предложа помощта си.

- Това е доста арогантно от ваша страна, както и от страна на приятелите ви в Лондон. - У него започна да се заражда гняв. Или пък беше просто подразнен, че нямам намерение да изпия бърбъна. Гледах го доста време, съзнанието ми се изпразни напълно, докато вече не чувах нищо, не виждах нищо, освен това лице, и тънкото гласче в главата ми, нашепващо ми онова, което исках да узная.

- Да, самонадеяно е - отвърнах. - Но, виждате ли, нашият представител Петир ван Абел е баща на Шарлот Мейфеър, родена във Франция през 1664 година. Когато отишъл в Сан Доминго да види дъщеря си, той станал неин затворник. И преди вашият дух, Лашър, да го подгони към смъртта му на един пуст път извън Порт-о-Пренс, той е преспал със собствената си дъщеря и така е станал баща на нейната дъщеря, Жан-Луиз. Това означава, че е дядо на Анжелик и прадядо на Мари Клодет, която е построила Ривърбенд и е създала завещанието, което вие управлявате от името на Деидре. Следвате ли мисълта ми?

Той явно беше напълно неспособен да отговори. Седеше и ме гледаше, цигарата димеше в ръката му. Не долових никакъв гняв или злонамереност. Без да откъсвам очи от него, аз продължих:

- Вашите предци са наследници на нашия брат Петир ван Абел. Ние сме свързани, Таламаска и вещиците Мейфеър. И то не само чрез Петир, а и чрез Стюарт Таунсенд, нашият представител, който изчезна в Ню Орлиънс, след като е посетил Стела през 1929 година. Помните ли Стюарт Таунсенд? Случаят на неговото изчезване така и не беше разрешен.