Ан Райс - Полунощ 2

- Сипала ти е отрова, наречена рицин, прави се от рициново масло. Много силна и доста често срещана. Кортланд е сипал същото в бърбъна ти. Вече си вън от опасност, но ще се чувстваш зле още два дни.

- Господи боже. - Стомахът ми отново се свиваше.

- Те дори не пожелаха да говорят с нас, Аарън - каза Скот. - Как е възможно? Та те убиват хора. Край. Поне засега.

- Винаги са убивали, Скот - казах аз немощно. - Но Деидре Мейфеър не убива хора. Донесете ми дневника. - Спазмите станаха непоносими. Лекарят дойде и поиска да ми направи инжекция, но аз отказах.

- Аарън, той е шеф на токсикологията и има непоклатима репутация. Проверихме и сестрите. Хората ни са в стаята.

Чак в края на седмицата бях в състояние да се върна в метрополията. Почти не можех да се накарам да хапна. Бях убеден, че скоро може да се опитат да отровят цялата метрополия. Какво би ги спряло да наемат хора да сложат някакви съвсем обичайни отрови в храната ни? Та тя можеше да бъде отровена още преди да стигне до кухнята ни.

Въпреки че нищо подобно не се случи, мина цяла година, преди да се отърва от тази мисъл, толкова бях уплашен от случилото се.

През същата тази година до нас достигнаха доста шокиращи новини от Ню Орлиънс…

По време на възстановяването си аз прегледах отново цялата история на Мейфеър. Спрях се по-обстойно на някои части от нея, в това число на показанията на Ричард Леуелин и неколцина други хора, които бях срещнал, преди да отпътувам за Тексас, за да се видя с Деидре.

Заключих, че Кортланд се е разправил със Стюарт и вероятно с Корнел. Всичко си пасваше. И все пак оставаха толкова много мистерии. Кого точно е защитавал Кортланд с тези престъпления и защо е в постоянна война с Карлота?

Междувременно получихме вести и от нея - цял куп заплашителни юридически писма от фирмата и? до нашата в Лондон. Настояваше, да «прекратим» нашето «натрапване в личния и? живот», да направим «пълно разкритие» на всяка лична информация, която сме събрали за нея и за семейството и?, да не се приближаваме на повече от сто ярда от всеки член на семейството и? и от всяка семейна собственост, както и да не правим никакви опити да осъществяваме контакт под никаква форма с Деидре Мейфеър, и прочие и прочие, до втръсване. И все пак нито една от тези юридически заплахи или претенции не притежаваха каквато и да било законна стойност.

Нашите юридически представители бяха инструктирани да не изпращат отговор.

Обсъдихме въпроса на общо събрание.

Отново бяхме опитали да осъществим контакт и пак бяхме отблъснати. Щяхме да продължим с разследването си и аз имах картбланш за това, но никой нямаше да припарва до семейството в обозримото бъдеще. «Или никога», добави натъртено Рейнолд.

Не спорих. По това време не можех да изпия и чаша мляко, без да се запитам дали няма да умра от него. А и не можех да прогоня от ума си спомена за изкуствената усмивка на Кортланд.

Удвоих броя на детективите ни в Ню Орлиънс и в Тексас, като лично ги предупредих по телефона, че обектите на тяхното наблюдение са изключително неприятелски настроени и са потенциално много опасни. Дадох на всеки възможността да откаже работата, ако сметне за добре.

Никой обаче не се отказа, но неколцина вдигнаха цената.

Колкото до Жулиет Милтън, нашата клюкарка под прикритие - пенсионирахме я с неофициална пенсия въпреки протестите и?. Направихме всичко възможно да я накараме да разбере, че някои от членовете на това семейство са способни на насилие. И накрая тя, макар и неохотно, спря да ни пише. В последното си писмо от 10 декември 1958 година ни умоляваше да и? обясним къде е сбъркала. Все пак се чухме на няколко пъти след това. Тя все още живее (през настоящата 1989 година) в един луксозен старчески дом в Мобил, Алабама.

Продължение на историята на Деидре

Моите разследващи в Тексас бяха трима професионални детективи, двама от които навремето бяха работили за правителството на Щатите. Всички бяха предупредени, че Деидре не бива да бъде притеснявана или плашена по никакъв начин.

- Много съм притеснен за щастието на това момиче и за здравия и? разум. Но разберете, тя е телепат. Ако се приближите и на петдесет крачки от нея, вече ще знае, че я наблюдавате. Бъдете внимателни.

Дали ми повярваха, не знам, но следваха инструкциите ми. Поддържаха голяма дистанция, събираха информация за нея от училищните канцеларии и от слуховете сред състудентите и?, от старите дами, които работеха на рецепцията на нейното общежитие, и от учителите, които с охота говореха за нея на чашка кафе. Дори Деидре да бе разбрала, че я наблюдаваме, ние не разбрахме.