Ан Райс - Полунощ 2

- Вие сте луд - каза той без никаква доловима промяна в изражението. Дръпна от цигарата си и я смачка, въпреки че беше изпушена едва наполовина.

- Този ваш призрак, Лашър, е убил Петир ван Абел - казах аз. - Него ли видях преди малко? Ей там? - И направих жест към далечната градина. - Той е довел племенницата ви до лудост, нали?

Сега изражението на Кортланд претърпя значителна промяна. Лицето му, красиво обрамчено от тъмната му коса, изразяваше напълно искрено недоумение.

- Ама вие май наистина говорите сериозно? - попита той. Това бяха първите искрени думи, които бях чул да произнася, откакто влезе в бара.

- Разбира се - рекох аз. - Защо ще се опитвам да заблуждавам хора, които могат да четат чуждите мисли? Би било глупаво, не мислите ли? - Погледнах към чашата. - Както е глупаво, че очаквате да изпия този бърбън, заедно с лекарството, което сте пуснали в него, както при Стюарт Таунсенд, или пък при Корнел Мейфеър.

Той се опита да прикрие шока си зад безизразен поглед и каза под нос:

- Отправяте доста сериозни обвинения.

- През цялото време мислех, че е била Карлота. Но не е била тя, нали? Вие сте били.

- На кого му пука какво мислите! - прошепна той. - Как смеете да говорите такива неща. - После потисна гнева си, премести се леко на стола си и без да откъсва очи от мен, отвори табакерата и извади цигара. Цялото му поведение изведнъж се бе променило, като че бе готов да започне откровен разговор. - Какво, по дяволите, искате от мен, господин Лайтнър! - попита той тихо и настойчиво. - Не, сега вече сериозно - какво искате?

Аз помислих малко. Задавах си същия въпрос от седмици. Какво очаквах да постигна в Ню Орлиънс? Какво всъщност искахме аз и орденът?

- Искаме да ви опознаем! - казах аз, сам изненадан от това изявление. - Да ви познаваме, защото вече знаем толкова много за вас и все още не сме разбрали нищо. Искаме да ви покажем какво сме научили - цялата информация, която сме събрали, всичко, което знаем за далечното минало! Искаме да ви кажем всичко за мистерията около това кои сте вие и кой е той. И бихме искали да разговаряте с нас. Да ни се доверите и да ни приемете! И накрая, искаме да кажем на Деидре Мейфеър, че има и други като нея, хора, които виждат духове. Да и? кажем, че знаем, че страда и можем да и? помогнем. Че не е сама!

Той ме изучаваше, очите му гледаха непритворно, лицето му беше лишено от всякаква преструвка. После се отдръпна назад, хвърли поглед наоколо, изтръска цигарата си в пепелника и направи знак да му донесат още едно питие.

- Защо не изпиете бърбъна? - попитах аз. - Не съм го докоснал. - И отново се изненадах от себе си. Но изчаках да ми отговори.

Той ме погледна и рече:

- Не обичам бърбън, благодаря.

Като че потъна в мислите си. Изглеждаше дори някак нещастен. Гледаше как момчето му донесе питието. Отново шери, в кристална чаша.

- Истина ли е - започна той и ме погледна - онова, което сте написали в писмото, за портрета на Дебора Мейфеър в Амстердам?

Кимнах.

- Имаме портрети на Шарлот, Жан-Луиз, Анжелик, Мари Клодет, Маргьорит, Катерин, Мери Бет, Жулиен, Стела, Анта и Деидре…

Той ми направи нетърпелив жест да замълча.

- Вижте, дойдох тук заради Деидре - добавих аз, - защото тя е на път да полудее. Момичето, с което разговарях в Далас, е на ръба на лудостта.

- И мислите ли, че и? помогнахте?

- Не, и дълбоко съжалявам, че не можах. Ако вие не желаете да контактувате с нас, ще ви разбера. Защо ще го правите. Но ние можем да помогнем на Деидре. Наистина.

Никакъв отговор. Отпиваше от шерито си. Опитах се да видя нещата от неговата гледна точка. Не можах. Никога не съм пробвал да отровя някого. Нямах и най-малката представа що за човек е, знаех само, че не е човекът, когото познавах от досието.

- Вашият баща Жулиен би ли разговарял с мен? - попитах аз.

- Изключено - каза той и ме погледна така, сякаш току-що го бях събудил от унеса му. За миг изглеждаше искрено потресен. - Нима не знаете от вашите наблюдения, че и той е един от тях! - Отново изглеждаше напълно искрен, очите му търсеха лицето ми, като че да се уверят, че и аз съм откровен.

- А вие не сте ли един от тях? - попитах.

- Не - натърти той, после бавно поклати глава. - Никога не съм бил един от тях! - Изведнъж ми се стори тъжен и по-стар. - Вижте, щом ви харесва, шпионирайте ни. Третирайте ни като някакво кралско семейство…

- Точно така.

- Вие сте историци, така ми казаха моите хора в Лондон. Историци, изследователи, напълно безобидни, напълно порядъчни…

- О, за мен е чест.