Ан Райс - Полунощ 2

Докато записвах тези мисли, отново бях завладян от спомена за привидението. Това нещо беше много мощно! Бе по-силно и по-способно да се въплъщава от всеки фантом, когото бях виждал. И все пак то бе само фрагментарен образ.

От опит знаех, че единствено духовете на хора, починали наскоро, могат да изглеждат така привидно материални. Например призракът на пилот, убит по време на битка, може да се появи в деня на смъртта на верандата на сестра си, която по-късно ще каже: «Но той изглеждаше толкова истински. Виждах дори калта по обувките му!».

Призраци на отдавна починали хора почти никога не изглеждат така плътни и реални.

А бродещите духове? Те могат да обсебват телата на живите и на мъртвите, но не могат да се явяват сами в такъв плътен и интензивен образ?

Това същество обичаше да се появява, нали така? Разбира се. Затова толкова много хора го бяха виждали. Харесваше му да има тяло, та дори и за част от секундата. То не говореше на вещицата с беззвучен глас, нито се явяваше само в ума и?. Не, то се материализираше така, че и другите го виждаха, дори го чуваха. И още нещо - макар и с огромно, вероятно с неистово усилие, успяваше да се усмихва или да плаче.

Така че каква беше целта му? Да събере сила, за да може да се явява за все по-дълги периоди и с все по-голямо съвършенство? И не на последно място: какво означаваше проклятието, за което бе писал Петир: «Ще пия вино, ще ям месо и ще познавам топлината на жена, когато от теб няма да са останали и кости».

И накрая, защо Лашър не ме тормозеше сега? Дали бе използвал енергията на Деидре, или пък моята, за да се появи? (По това време бях виждал малко призраци и не бях силен медиум. Всъщност никога не бях виждал привидение, което да не може да бъде обяснено с някакъв вид илюзия, с игра на светлината, или пък с превъзбудено въображение.)

Вероятно е глупаво, но имах чувството, че ако съм далече от Деидре, то не може да ме нарани. Случилото се с Петир ван Абел трябваше да има нещо общо с неговите собствени способности на медиум и начина, по който това същество ги беше манипулирало. Аз самият притежавах съвсем малко от тази сила.

Но щеше да е много опасно да го подценявам. Оттук нататък трябваше вечно да бъда нащрек.

Пристигнах в Ню Орлиънс в осем вечерта и веднага започнаха да се случват странни и неприятни неща. Едно такси пред Юниън Стейшън едва не ме сгази. После таксито, на което се качих към хотела, едва не се сблъска с друга кола, докато спираше до тротоара.

В малкото фоайе на «Роял Корт» един пиян турист се блъсна в мен и се опита да започне кавга. За щастие жена му го отведе, като на няколко пъти се извини, докато пиколата и? помагаха да го качи по стълбите. Но при този малък инцидент рамото ми беше наранено. Бях доста разстроен и от скорошните премеждия с таксито.

«Просто превъзбудено въображение» рекох си. Но докато се качвах по стълбите към стаята си на първия етаж, един по-разхлабен участък от старите дървени перила поддаде и едва не паднах. Едно пиколо веднага започна да се извинява. Час по-късно, докато записвах последните събития в дневника си, на третия етаж на хотела избухна огън.

Останах повече от час на малката улица във Френския квартал заедно с останалите недоволни гости. Стана ясно, че пламъкът е бил потушен без никакви последствия за останалите стаи. Когато попитах каква е причината за пожара, един объркан служител измърмори нещо за склада и ме увери, че вече всичко е наред.

Обмислях ситуацията доста време. Наистина всичко можеше да е просто съвпадение. Бях невредим, както и всички останали участници в тези малки инциденти, и сега от мен се искаше само да запазя хладния си разум. Реших да забавя малко темпото, да се оглеждам по-внимателно и да се опитам да разсъждавам трезво.

Нощта мина без повече произшествия, но въпреки това аз спах много неспокойно и често се будех. На сутринта, след закуска, се обадих на нашите разследващи детективи в Лондон и ги помолих да наемат в Тексас детектив, който да се опита да разбере възможно най-много за Деидре Мейфеър, но с голяма дискретност.

После седнах и написах дълго писмо на Кортланд. Обясних му кой съм, какво представлява Таламаска и как сме проследили историята на семейство Мейфеър още от седемнайсети век, когато един от нашите братя е спасил Дебора Мейфеър от много голяма опасност в родния и? град Донелайт. Писах и за нейния портрет от Рембранд в Амстердам. Продължих с това, че се интересуваме от наследниците на Дебора, защото те очевидно притежават истински психични сили, които се проявяват във всяко поколение, че ние имаме голямо желание да осъществим контакт със семейството, за да предоставим нашите записи на онези, които се интересуват, и най-вече на Деидре Мейфеър, която като че ли е много обременена от своята способност да вижда призрак, наричан в миналото, а вероятно и днес, Лашър.