Ан Райс - Полунощ 2

Погледнах я, страхувах се да видя болката на лицето и?. Тя се взираше в мен точно както преди, очите и? бяха тъжни и блеснали от сълзи, ръцете и? лежаха безжизнено в скута. А отзад, само на сантиметри от нея, стоеше той. Беше съвсем като жив, взираше се в мен с кафявите си очи.

Изкрещях, не можах да се сдържа, и скочих на крака, също като глупак.

- Какво има! - изпищя тя. Беше ужасена. Скочи от пейката и се хвърли в прегръдките ми. - Кажете ми! Какво има?

Той беше изчезнал. Порив на горещ ветрец разлюля извисяващите се издънки на бамбука. Но там бяха останали само сенки… и зловонната близост на градината. Стана осезаемо по-хладно. Сякаш вратата на някаква пещ внезапно бе захлопната.

Затворих очи, притисках силно Деидре и се опитвах да не треперя, да я успокоя, да запаметя видяното - заплашителен млад мъж, с официални тъмни дрехи, в които не се различаваше никакъв детайл - сякаш цялата енергия на съществото беше абсорбирана от лъскавите очи, от белите зъби и сияещата кожа. Иначе беше точно какъвто всички го описваха.

Деидре беше на ръба на истерията. Бе закрила устата си с ръка и преглъщаше риданията си. Отблъсна се грубо от мен и побягна към малката, обрасла с буренаци стълба, към пътеката.

- Деидре! - извиках аз след нея, но тя вече бе потънала в сенките. Видях бялата и? рокля да се мярка сред далечните дървета, но скоро дори стъпките и? заглъхнаха.

Останах сам в ботаническата градина, беше тъмно, бях уплашен до смърт - за първи път в живота си. Толкова ме беше страх, че чак се ядосах на себе си. Тръгнах след нея, или поне по пътеката, по която бе поела, и се насилих да не тичам, а да вървя със сигурна крачка, докато не видях далечните светлини на общежитията и локалното шосе зад тях, чух трафика и изведнъж се почувствах в безопасност.

Щом влязох в общежитието на първокурсниците, попитах една сивокоса жена на рецепцията дали Деидре е влязла току-що. Да, беше влязла. Е, значи е жива и здрава, рекох си.

- Но те сега вечерят, господине. Можете да и? оставите бележка, ако желаете.

- Да, разбира се, ще я навестя друг път. - Взех един малък бял плик, написах на него името на Деидре, а после и бележка, с която още веднъж и? обяснявах, че съм в хотела и ако реши, може да се свърже с мен. После сложих бележката заедно с една визитна картичка в плика, запечатах го, дадох го на жената и си тръгнах.

Стигнах до хотела без произшествия, влязох в стаята си и се обадих в Лондон. Мина цял час, докато ме свържат. През това време лежах на леглото с телефона до себе си и мислех единствено, че го бях видял. Бях видял мъжа. Бях видял мъжа с очите си. Бях видял онова, което Петир и Артър бяха видели. Бях видял Лашър.

Когато най-после се свързах, Скот Рейнолдс, нашият директор, беше спокоен, но непреклонен.

- Веднага се махай оттам. Ела си у дома.

- Моля те, Скот, успокой се. Не съм минал толкова път, за да се оставя да ме уплаши призрак, който изучаваме вече от триста години.

- Значи така смяташ да използваш своята проницателност, Аарън? Ти, който познаваш историята на вещиците Мейфеър от самото начало? Това нещо не се опитва да те изплаши. То иска да те подлъже. Иска да изтормозиш момичето с въпросите си. Губи я и ти си последната му надежда да си я върне. Лелята, каквато и да е, все пак е на верен път. Ти караш това момиче да говори с теб за онова, което е преживяло, и така даваш на призрака енергията, от която се нуждае.

- Не я карам да прави нищо, Скот. Но не мисля, че е на път да спечели тази битка. Връщам се в Ню Орлиънс. Искам да съм наблизо.

Скот беше на ръба да ми заповяда да се върна, но аз се позовах на ранга си. Бях по-възрастен от него и бях отказал поста, на който той се намираше. Нямаше да позволя да ме изтеглят от случая.

- Е, това е като да предложиш приспивателно на човек, когото ще изгорят жив, но все пак не шофирай до Ню Орлиънс. Вземи влака.

Това беше много добра идея. Няма да има мрачни безкрайни шосета през тресавищата на Луизиана, а прекрасен и ведър претъпкан влак.

На следващия ден оставих бележка за Деидре, че ще съм в «Роял Корт» в Ню Орлиънс. Отидох с наетата кола до Далас и оттам взех влака за Ню Орлиънс. Пътуването продължи осем часа и аз писах в дневника си през цялото време.

Най-сетне имах възможност да обмисля случилото се. Момичето се бе отказало от историята си и от психичните си сили. Леля и? я бе възпитала да отхвърля призрака, но с годините тя бе започнала да губи битката, това беше очевидно. Не можехме ли ние да и? помогнем? Може би имаше начин наследствената верига да бъде разрушена? Дали призракът щеше да изостави семейството като дух, излитащ от горяща къща, която е обитавал с години?