Ан Райс - Полунощ 2

Следващата седмица научих от Жулиет Милтън, че Деидре е отпътувала за Тексаския женски университет в Дентън, където съпругът на Ронда Мейфеър, Елис Клемент, преподавал английски на малки класове от момичета от добри семейства. Карлота била абсолютно против; направили го без нейно разрешение и тя вече не говорела с Кортланд.

Той закарал Деидре до Тексас и останал там известно време, за да се увери, че тя се чувства удобно в дома на Ронда Мейфеър и Елис Клемент, а после се върнал в Ню Орлиънс.

За нас не беше трудно да разберем, че Деидре е приета като «специална ученичка», обучавана у дома. Беше получила самостоятелна стая в общежитието на първокурсниците и бе регистрирана за цялата учебна програма.

Пристигнах в Дентън след два дни. Тексаският женски университет беше красиво малко училище, разположено сред ниски зелени хълмове. Сградата бе покрита с лози, а около нея се простираха грижливо поддържани морави. Не беше за вярване, че това е държавна институция.

Тогава бях на трийсет и шест години, с почти посивяла коса и вече пристрастен към добре скроените ленени костюми. Не беше никакъв проблем да се разхождам около кампуса, вероятно защото всички ме смятаха за преподавател. Заседавах се дълго на някоя от пейките и пишех в бележника си. Порових в една малка отворена библиотека и поскитах из коридорите на старите сгради, като си разменях любезности с възрастни учителки и млади жени със свежи лица, облечени с блузи и плисирани поли.

Зърнах за първи път Деидре съвсем неочаквано, на втория ден от пристигането си. Тя излезе от общежитието на първокурсниците - много скромна сграда в стил крал Джордж - и около час се разхожда из кампуса. Вече беше се превърнала в красива млада жена с дълга черна коса. Скиташе се безцелно из малките виещи се под старите дървета пътечки. Беше облечена с памучна блуза и пола.

Тази дългоочаквана среща ме изпълни с объркване. За мен Деидре бе нещо като голяма знаменитост. Но когато я последвах, на разстояние, започнах да се измъчвам какво трябва да сторя. Да я оставя ли на мира? Да и? разкажа ли каквото знам за ранната история на семейството и?? Какво право имах изобщо да бъда тук?

Не направих нищо, само я гледах как се връща в сградата на първокурсниците. На следващата сутрин я последвах към първия и? час, а после и до големия стол в безистена, където тя седна сама на една малка масичка, изпи чаша кафе и пъхаше монети в джубокса, за да слуша отново и отново някаква скръбна песен от Гершуин в изпълнение на Нина Симон.

Струваше ми се, че се наслаждава на свободата си. Почете малко, после започна да се оглежда наоколо. Изведнъж се почувствах напълно неспособен да стана от стола и да се приближа до нея. Страхувах се да не я изплаша. Колко ли ужасно е да разбереш, че си следен. Тръгнах си преди нея и се прибрах в малкия си хотел в центъра на града.

Същия следобед отново отидох в кампуса и тя се появи още щом наближих сградата на първокурсниците. Този път беше облечена с памучна рокля с къси ръкави, красиво ушито елече и доста свободна бухнала пола.

Отново тръгна да се разхожда без посока; обаче този път направи неочакван завой към задната част на кампуса, иначе казано - надалече от окосените морави и хората. Последвах я и скоро се озовах в голяма, много занемарена ботаническа градина - беше толкова сенчеста и дива, че започнах да се притеснявам за Деидре, която навлизаше все по-надълбоко в нея по една неравна пътека.

Най-накрая високите бамбукови дървета закриха изцяло гледката към далечните сгради и заглушиха дори шума от далечните улици. Въздухът бе някак душен, като в Ню Орлиънс, и все пак малко по-сух.

Тръгнах по една алейка към малко мостче и щом погледнах нагоре, видях, че Деидре стои неподвижно с лице към мен под огромните цъфнали дървета. Тя вдигна дясната си ръка и ми помаха да се приближа. Дали не ме лъжеха очите? Не. Взираше се право в мен.

- Мистър Лайтнър - каза тя, - какво искате от мен? - Гласът и? беше нисък, леко треперлив. Не изглеждаше нито гневна, нито изплашена. Не бях в състояние да и? отговоря. Внезапно осъзнах, че носи смарагда на Мейфеър на шията си. Сигурно го беше скрила под роклята си, когато излизаше от сградата, но сега той се виждаше съвсем ясно.

В мен се надигна тревога. Опитах се да кажа нещо просто и откровено, нещо смислено, но вместо това рекох:

- Следвах те, Деидре.

- Да, знам - каза тя.

Обърна се и ми направи знак да вървя след нея. Тръгна по една тясна, обрасла с треви стълба към тайно местенце наблизо, където няколко циментови пейки бяха наредени в кръг, напълно скрити от главната пътека. Бамбукът потракваше леко на бриза, от близкото езеро миришеше на гнило, но местенцето притежаваше неоспорима красота.