Ан Райс - Полунощ 2

- Защото това не се случва за първи път. Деидре казала на Кортланд, че на тавана на къщата има труп. Да, труп!

- Кортланд ли ви каза?

Тя кимна печално.

- Горката Деидре. Наговорила всичко това на лекарите и те и? направили електрошок! Кортланд мисли, че и? се привиждат разни неща. - Поклати глава. - Този Кортланд! Вярва, че в къщата има духове, призраци, с които можеш да разговаряш… Но труп на тавана? О, не, това не може да повярва! - Тя се засмя тихо, после стана изключително сериозна. - Обзалагам се, че е истина. Помня, че някакъв млад мъж изчезнал точно преди Стела да умре. Чух за това след години. Леля Мили каза нещо такова на братовчедката Анжела. По-късно Дандрич също ми го спомена. Търсила го и полицията, и частни детективи. Ъруин каза, че бил някакъв тексасец от Англия, който всъщност бил прекарал една нощ със Стела и после просто изчезнал. Ще ви кажа кой още знаеше за това. Аманда. Последния път, когато я видях в Ню Йорк, обсъждахме случая и тя каза: «Ами онзи мъж, който изчезна така странно!». Разбира се, тя го свързва с Корнел, нали се сещате, онзи, дето умря в хотела в центъра, след като посетил Карлота. Казвам ви, тя ги трови, те си отиват у дома и умират там. Сигурно е от отровите със забавен ефект. Този тексасец бил нещо като историк от Англия. Знаел доста за миналото на семейството…

Тя внезапно направи връзката. Аз също бях историк от Англия. Засмя се и рече:

- Господин Лайтнър, по-добре да внимавате! - Облегна се в стола и се засмя тихо.

- Предполагам, че имате право. Но наистина ли вярвате във всичко това, госпожице Мейфеър?

Тя се замисли за момент и отвърна:

- Е, и вярвам и не вярвам. - Отново се засмя. - Нищо за Карлота не би ме учудило. Но ако трябва да бъда искрена, смятам, че е твърде скучна, за да отрови някого. И все пак си го помислих. Помислих си го, когато Ъруин Дандрич умря. Много го обичах. А и все пак той умря точно след срещата с нея. Надявам се Деидре да иде в колежа в Тексас… Но все пак, господин Лайтнър, ако Карлота ви покани на чай, не отивайте!

- Ами за призраците? - попитах я аз. (По време на това интервю почти нямах възможност да кажа каквото и да било.)

- О, за кой точно! Там има призрак на Жулиен - всички са го виждали. Мисля, че и аз веднъж го видях. Има и един, дето събаря стълбите на хората. Той е най-обикновен невидим призрак.

- Но няма ли и такъв, когото наричат «мъжа»?

Тя никога не беше чувала точно този израз. Трябвало да говоря с Кортланд. Ако той пожелае, разбира се. Кортланд не обичал да го разпитват външни хора. Живеел в света на семейството.

Разделихме се на ъгъла, след като и? помогнах да хване такси.

- Ако наистина се видите с Кортланд, моля ви, не му казвайте, че сте говорили с мен. Той мисли, че съм ужасна клюкарка. Но го питайте за тексасеца. Никога не се знае какво може да каже.

Щом таксито замина, аз се обадих на Жулиет Милтън, нашата шпионка във висшето общество.

- Изобщо не припарвайте до къщата - казах и?. - Не бива да имате никакви лични контакти с Карлота Мейфеър и повече не обядвайте с Беатрис. Ще ви напиша чек за много добра сума. Просто излезте от играта.

- Но какво да направя? Какво да кажа? Беатрис е невероятна клюкарка. Тя разнася тези истории. Аз не съм казала нищо, което другите да не знаят.

- Свършихте отлична работа, но има някои опасности. Съвсем реални опасности. Просто ме послушайте.

- О, тя ви е казала, че Карлота убива хора. Това са глупости. Карлота е просто една надута старица. Беатрис може да ви каже и че Карлота е отишла в Ню Йорк и е убила Шон Лейси, бащата на Деидре. Стига, това са пълни глупости!

Аз повторих предупрежденията си, или по-скоро нарежданията си, и настоях да ги изпълни.

На следващия ден поех към Метаир, паркирах колата си и продължих пеша по тихите улици към къщата на Кортланд. Освен огромните дъбове и мекото зелено кадифе на тревата, кварталът не притежаваше нищо от атмосферата на Ню Орлиънс. Със същия успех това можеше да е и богато предградие на Хюстън в Тексас, или в Оклахома Сити. Много красиво, много спокойно, някак безопасно. Не видях Деидре. Надявах се да е щастлива на това прекрасно място.

Бях убеден, че първо трябва да я видя отдалече, преди да пробвам да поговоря с нея. Междувременно се опитах да се свържа с Кортланд, но той не отговори на обажданията ми. Накрая секретарят му ми каза, че не желае да разговаря с мен, че бил чул, че говоря с братовчедите му, и иска да оставя семейството на мира.

Не знаех дали да настоявам. Същите стари въпроси, които винаги ни тормозят в такива ситуации - какви са моите задължения, целите ми? Накрая оставих съобщение, че имам много информация за семейство Мейфеър, която започва още от седемнайсети век, и бих се радвал да поговорим. Така и не получих отговор.