Ан Райс - Полунощ 2

За нещастие не бях по-малко емоционален, когато на следващия ден посетих Гардън Дистрикт, и на по-следващия, когато бродих с часове из тихите улици и наблюдавах къщата от всички ъгли. След години на четене за това място и неговите обитатели това бе много вълнуващо за мен. Но ако някога е имало къща, която да излъчва зло, то това е тази.

Запитах се «защо».

По това време сградата беше вече много запусната. Виолетовата боя бе избледняла напълно. Бурени и тънки папрати растяха от цепнатините по перилата. Цъфтящи пълзящи растения бяха покрили страничните веранди така, че орнаментираната решетка от ковано желязо едва се виждаше. Дивите лавровишни закриваха от погледа цялата градина.

И все пак изглеждаше някак романтично. Въпреки че жегата беше много тежка, а изгарящите лъчи на сънливото слънце се провираха на прашни снопове през дърветата, мястото изглеждаше някак влажно, мрачно и определено неприятно. В тези лениви часове, в които стоях и съзерцавах къщата, забелязах, че минувачите неизменно пресичат от другата страна на улицата, когато я наближат. Вярно, че каменният тротоар беше покрит с мъх и разцепен от корените на дъбовете, но и от другата страна положението беше същото.

Нещо зло живееше в тази къща, живееше и дишаше там, чакаше и вероятно скърбеше.

Отново се обвиних, и то основателно, че съм свръхемоционален, и се опитах да дефинирам по-ясно онова, което усещах. Това нещо беше зло, защото беше разрушително. То «живееше и дишаше» в смисъл, че влиянието му върху средата и въобще присъствието му беше ясно доловимо. А смятах, че то «скърби», защото нито един работник не бе успял да поправи нещо тук от смъртта на Стела насам. Оттогава разрухата бе станала постоянна и неизменна. Дали това нещо не искаше къщата да гние като тялото на Стела в гроба?

О, толкова много въпроси без отговор. Отидох до гробището «Лафайет» и намерих гробницата на Мейфеър. Един любезен гробар с охота ме информира, че в каменните вази отпред винаги има свежи цветя, въпреки че никога не е виждал някой да ги носи и слага.

- Мислите ли, че е някой стар любовник на Стела Мейфеър? - попитах аз.

- О, не - отвърна старецът и се изсмя. - Господи боже, не. Той ги носи, призракът на Мейфеър. Точно той слага цветята във вазите. И да ви кажа ли още нещо? Понякога ги взима от олтара на параклиса. Нали го знаете, параклиса на Притания и Трета? Отец Морган дойде един следобед просто побеснял. Точно сложил гладиолите на олтара и след миг те се озовали пред гробницата на Мейфеър. Отиде и вдигна врява на Първа улица. Чух, че госпожица Карлота му казала да върви по дяволите. Той много се смя тогава… представяте ли си, някой да каже на свещеник да върви по дяволите.

Наех кола и потеглих надолу по шосето покрай реката към Ривърбенд, за да видя какво е останало от старата плантация. После се обадих на нашия агент под прикритие във висшето общество, Жулиет Милтън, и я поканих на обяд.

Тя беше повече от щастлива да ме представи на Беатрис Мейфеър. Беатрис се съгласи да се срещнем за обяд, като прие без никакви въпроси моето не особено съдържателно обяснение, че се интересувам от история на Юга и в частност от историята на семейство Мейфеър.

Беатрис Мейфеър беше към трийсет и пет годишна, красиво облечена тъмнокоса жена, която говореше с очарователна смесица от южняшки, нюорлиънски, бруклински и бостънски акцент, и беше доста «бунтарски» настроена по отношение на семейството.

Разговаряхме три часа без прекъсване в «Галатоар» и тя ме заля с всякакви истории за семейство Мейфеър, като потвърди онова, което вече подозирах - че сегашните Мейфеър знаят съвсем малко и дори нищо за далечното минало на семейството. Всичко това бяха някакви доста мъгляви легенди, в които имената бяха объркани, а скандалните елементи бяха станали почти абсурдни.

Беатрис не знаеше кой и кога е построил Ривърбенд. Нито дори кой е построил къщата на Първа улица. Смяташе, че е построена от Жулиен. Колкото до историите за духове и легендите за пълни с монети портмонета, тя вярвала в тях като малка, но вече не. Майка и? била родена на Първа улица (тази жена, Алис Мейфеър, е втората дъщеря на Реми Мейфеър; Милата Мили, или госпожица Мили, е най-малкото дете на Реми и леля на Беатрис) и тя често разказвала някои ужасяващо странни неща за онази къща. Но я напуснала още седемнайсетгодишна, за да се омъжи за Олдрич Мейфеър, правнук на Морис Мейфеър, а той никак не обичал Алис да говори за това място.