Ан Райс - Полунощ 2

- Искам да си тръгнете - каза тя нещастно. - И… и… никога да не говорите с мен за тези неща.

- Деидре, той явява ли ти се, когато ти не желаеш да го виждаш?

- Искам да престанете, господин Лайтнър. Ако не мисля за него, ако не говоря за него - тя вдигна ръце към слепоочията си, - ако отказвам да го виждам, може би…

- Какво искаш? За себе си.

- Живот, господин Лайтнър. Нормален живот. Не можете да си представите какво означават за мен тези думи. Нормален живот. Живот като техния, като на момичетата в университета, живот сред плюшени мечета, приятели и целувки на задните седалки на колите. Просто живот!

Беше толкова разстроена, че и аз се развълнувах. Ала всичко това беше толкова опасно, а тя все пак сложи онова нещо в ръката ми! Прокарах палец по камъка. Беше студен и много твърд.

«Съжалявам, Деидре. Толкова съжалявам, че те разстроих. Много съжалявам…»

- Господин Лайтнър, можете ли да го накарате да се махне! Никой ли не може да го накара? Моята леля казва, че само свещеникът може да го направи, но той не вярва в него, господин Лайтнър. Не можеш да прогониш демон, в когото не вярваш.

- Е, това не говори добре за свещеника, нали, Деидре?

- Не - каза тя с горчива усмивка. - Но и да вярваше, какво от това. Той не е някакъв нисш дух, който може да бъде прогонен със светена вода и «Аве Мария». Той прави всички на глупаци.

Тя се разплака. Посегна към смарагда, издърпа го за верижката от ръката ми и го хвърли колкото можа по-далече през храстите. Чух го как пльосна във вода, неясен, мимолетен звук. Деидре трепереше силно.

- Но той ще се върне. Ще се върне! Винаги се връща.

- Може би ти можеш да го прогониш! - казах аз. - Ти и само ти.

- О, да, и тя казва същото, винаги това казва. «Не го гледай, не говори с него, не му позволявай да те докосва!» Но той все се връща. Не ми иска разрешение! И…

- Да?

- Когато съм самотна и нещастна…

- Той е до теб.

- Да, той е до мен.

Момичето се тормозеше ужасно. Трябваше да се направи нещо!

- И какво като идва, Деидре? Искам да кажа, какво ще стане, ако спреш да се бориш с него и му позволяваш да идва и да става видим? Тогава какво?

Тя ме погледна с болка, беше като замаяна.

- Не знаете какво говорите.

- Но тази непрекъсната борба те подлудява. Какво ще стане, ако спреш да се бориш?

- Ще умра - отвърна тя. - И целият свят около мен ще умре, ще остане само той. - Избърса устата си с опакото на дланта си.

В този миг се зачудих от колко време живее в този ужас, колко силна трябва да е, колко беззащитна и колко уплашена.

- Да, господин Лайтнър, така е. Страхувам се, но няма да умра. Ще се боря с него. И ще победя. А вие трябва да ме оставите на мира. Никога не се приближавайте отново до мен. Аз вече няма да произнасям неговото име, няма да го гледам, няма да го викам да дойде. И той ще ме напусне. Ще си отиде. Ще намери някой друг, на когото да се явява. Някой друг, когото да… обича.

- Той обича ли те, Деидре?

- Да - прошепна тя. Вече се стъмваше и не виждах ясно лицето и?.

- А какво иска той, Деидре? - попитах.

- Знаете какво иска! - отвърна тя. - Иска мен. Същото, което искате и вие! Защото той живее чрез мен.

Тя извади една смачкана кърпичка от джоба си и си избърса носа.

- Той ми каза за вас. Каза нещо много странно, нещо, което не можах да запомня добре. Беше като проклятие: «Ще пия вино, ще ям месо и ще познавам топлината на жена, когато от теб няма да са останали и кости».

- Чувал съм тези думи и преди - отвърнах аз.

- Искам да си вървите - каза тя. - Вие сте добър човек. Харесвате ми. Не искам да ви нарани. Ще му кажа, че не бива да… - Тя спря объркана.

- Деидре, наистина мисля, че мога да ти помогна…

- Не!

- Мога да ти помогна да се бориш с него, ако това е твоето решение. Познавам хора в Англия, които…

- Не!

Изчаках малко, после добавих тихо:

- Ако някога имаш нужда от мен, обади ми се. - Тя не отговори. Усещах крайното и? изтощение. Беше почти отчаяна. Казах и? къде съм отседнал в Дентън и че ако до следващия ден не получа вест от нея, ще си тръгна. Имах чувството, че съм претърпял пълен провал, но не можех да я наранявам повече! Загледах се в шептящия бамбук. Ставаше все по-тъмно, а в тази градина нямаше никакво осветление.

- Но леля ти греши за нас - добавих, без да знам дали още ме слуша. Вдигнах очи към малкото парченце небе, което сега бе напълно бяло. - Ние искаме да ти кажем каквото знаем. Искаме да ти дадем каквото имаме. Наистина ни е грижа за теб, защото ти си специална, но ни е грижа за теб, а не за него. Можеш да дойдеш при нас в Лондон. Можеш да останеш, колкото пожелаеш. Ще те запознаем с хора, които също са виждали такива неща, борили са се с тях. Ще ти помогнем. И кой знае, вероятно ще успеем някак да го прогоним. И ще можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш. - Тя не отговори. - Знаеш, че ти казвам истината.